Вместо предговор

Изминаха повече от 60 години, откакто съм се отписал от село Котеновци. Но досега нито за минута не съм се отчуждил от това омайно и така привличащо с магнетична сила село. Където и да е и когато и да е било, на въпроса от къде съм винаги съм отговарял, че съм от Котеновци и веднага съм питал “А Вие знаете ли къде се намира Котеновци и знаете ли защо се казва така?”

Мнозина са го търсили на картата на страната ни, но безрезултатно, защото то на картите трудно се намира.

Търсил съм и аз в много книги да видя нещо, макар и мъничко да е то, да е написано за Котеновци. Уви, до сега такова нещо никъде не съм намерил.

Затова сега аз се реших. Докъде са стигнали силите ми не мога сам да се оценя, други ще направят това. За мене е достатъчно поне един човек да каже: “Добре се е сетил човека и що годе го е направил”. Поне нещо ще остане за тези, които ще дойдат след нас да живеят тук, по тези баири и чукари. Аз силно вярвам, че в Котеновци животът ще продължи, че бъдещите поколения ще бъдат по-умни от нас, ще се интересуват от историята му.

Не се задълбочавах много в чуждите работи, а писах само за тези, които ги смятах за по-близки, които няма да ми се разсърдят. За такива писах и главно за нашата си фамилия, Йордакиевската, та онова, което съм запомнил от моите баби и дядовци и най-вече от майка ми, да остане, да се запомни и да не се загуби.

Ако някъде съм сгрешил, то моля за извинение – вярвайте ми, не съм го направил със зла умисъл!

Но стига с общите приказки, време е за нещо по-конкретно.

Божествена земя

След като сътворил земята, Господ се изкачил на небето и оттам я погледнал. Много му харесала и решил най-хубавият кът да запази за себе си. За да му бъде винаги под ръка, трябвало да бъде по-нависоко, по-близко до небето. За такъв край избрал Берковския дял на Балкана, начело с връх Ком, до него Малкия Ком, после Момина могила, Зелена глава, Здравченица и т.н. Накрая останал Копрен. От този красив дял скрил едно кътче за всеки случай.

Чудил се с какво да наспори този благодатен край. Като не му било останало нищо друго, решил да му даде гори, много гори, а сред тях и кестени. Покрай реката разхвърлил дребни късчета злато. Тогава не били познати и лекарствата, та затова насял билки за всяка болка. И вода дал лековита, и някои от дърветата определил за церовни… Когато дошло времето да наименуват всички кътчета на земята, това скритото, нарекли Котеновци, а реката, минаваща през него, нарекли Златица.

Каквото си и било, и досега това местенце си остава такова – скритичко.

Като се увеличили хората, дал на някои от тях да живеят тук. За да общуват със съседите си, те пробивали пътища през камъните, с които били оградени. Така по пътя за Балкана пробили под Торни връх “Просечен камък”, а от другата страна надолу по течението на реката – “Стръмния камък”.

За огрев и за строителен материал котеновчани изсичали част от горите. Започнали да разорават и облагородяват местата, където да отглеждат нужните им растения.

Скромни били и се стремели да запазят околностите такива, каквито ги сътворил Създателят. Даже някъде и допълвали с плодни дръвчета, с лозя, ягоди и малини. Но къпините запазили като божие дело. От тях късали само плодовете.

В чест на Създателя и курбан давали, и оброци за всичките божи празници определили на най-личните места, най-богоугодните баири, та да са все по-близко до Него – почти до небето.

Такъв оброк и сега се прави на Илинден, на Балиница – връх немного значителен като височина, но достатъчно добре отличен с високостволите си дървета. Естественият килим под тях ухае на мащерка и маточина, прошарен е с жълт кантарион и бял равнец и, разбира се, и с много здравец.

На този ден курбанът се дава за дъждец и против градушки.

Само който се е родил и раснал на село, който е бил овчарче и е наблюдавал непосредствено, преживявал е с душа и сърце цялата гама на звукове и мелодии, на вечерна красота и упоителен мирис на зелено, само той знае цялото разнообразие на радостно-тревожните дни и нощи, неповторимите вечери и сутрини на родния край.

Белоглав Ком, наметнал снежна пелерина, неизменно пази своите командни висоти, отправя зорки погледи по течението на Нишава и Искъра. Главната му грижа са двете негови рожби реките Огоста и Бързия, устремени към Дунава, извили снаги през чудни проломи и тихи равнини, оставили част от силата си в юзини, за да пръскат светлина и енергия по този край, наричан “Северозападнала България”.

Прострял снага в равнината, Монтанският язовир пречупва като в огледало всички висоти от Тодорини кукли до Копрен. Силата на укротената му вода е насочена към плодородните полета до Дунава.

Колко неземна красота, каква поезия и неповторима гама от звукове крие този благодатен край, дръзнал да вдига не едно въстание в миналото, записал не една героична страница в летописа на историята Българска!

Тук зимните ветрове събират вековете, затова се пее и в известната песен на Лили Иванова:

“Ветрове, гонят ме през нощните клади!

А косачи раздират без пощада душата ми млада...”

Какво вълшебство! Каква симфония! Колко красота в звукове!

Елате на който и да е от посочените върхове по изгрев слънце и погледнете към Дунав! Как ослепително блести и полюшва кротко своите вълни. Сигурно точно такъв го е съзерцавал и Иван Вазов, за да го нарече “Тих бял Дунав”: Пробягай после с поглед ширналата се пред теб равнина...

Такава е нашата божествена земя! Такъв е нашият роден край.

За него и за делничните и празничните дни в богатия им духовен свят и за най-изявените личности и родове, които с талант и родолюбиви сърца са вписвали своя дял в пъстрата картина на Котеновският бит; за красоти и богатства, за пословичното трудолюбие, за безобидния хумор на хората от този героичен край ще стане дума в следващите редове.

Предимство тук имат мелодиите

 

Най често мислено или насън посещавам местностите, свързани с моето детство, с ученическите ми години, местата, свързани с моята първа любов – скъпи, тревожни и неповторими. И си представям ония вечери: как природата ухае на току-що окосена трева, как изгряват звездите, как някоя от тях се откъсва от небосвода и пада, оставяйки дълга следа… В такива вечери ще се дочуе проточена и тъжна песен на цафара – тъмна и дълбока, “като дълбокото звездно небе”! Тогава и момите запяват песни за любов и мъката по раздялата, навяват горчиви спомени…

Като сега дочувам медения глас на флигорната на живеещия срещу нас през реката малко по-голям от мен Алията. Какъв глас, какви мелодии! От къде имаше в репертоара си толкова песни? Може би е бил безумно влюбен? Каква дарба е имал този младеж? От него съм запомнил “Стройна се Калина вие”… Затова и сега съм влюбен в гласа на флигорната. Каква жива музика, какъв размах и даровитост! Какъв талант! Така ни липсва цялата духова музика. Колко много ни липсва и сега и завинаги!

Тук не мога да не отделя няколко реда за

Знаменитата котеновска духова музика

Създадена е преди двадесетата година на миналия век по образец, а може би и с личното съдействие на прочутия музикант Дико Илиев – станал почетен гражданин на не едно селище от Северозападна България.

Мъже като горуни. Обути в калци – вълнени чорапи до над коленете. Започват с Дунавско хоро. Барабана бие, та се къса…

А какви мелодии, сякаш родени от природата, каквато я има само в Котеновци. Сякаш ситен дъждец ръми и постепенно се усилва, приижда на талази и образува планински порой. Сетне прераства в пролетен поток и полъх на южен ветрец, какъвто напролет топи снеговете. Така и бавно затихват вече отшумели водите и напомнят тихото бълбукане на река Златица – кротка, но упорита денонощно напяваща за герои и самодиви, за змейове и за човешкото тегло, което няма начало, нито пък му се вижда краят…

Трябва език, трябват умения, за да се предаде цялата неповторима обстановка, която създаваше тази музика...

Такъв е образът на прочутите котеновски музиканти – самородни таланти, на които имената вече не се помнят. Само отделни мелодии, най-вече хора възбуждат тръпки в слушалите ги и изпълнявали с удоволствие някога енергични младежи и девойки.

Славата си тази музика е завоювала с немалко труд и уважение към своите слушатели, към всички жители, мало и голямо.

Няма значително за селото ни събитие, в което да не е взела дейно участие знаменитата котеновска духова музика.

Тя е била водеща и през 1923г. в Септемврийското въстание.

Тя е била постоянен спътник на театралната трупа, сформирана към читалището, и заедно с нея вдигали на крака всички в селата, в които гостували, а за дългите зимни нощи това е било събитие.

Ще се запомни завинаги как е посрещнат първия рейс от Михайловград до Черешовица. Пристига в нашето село, прави един кръг на площада и в него заемат местата си музикантите с инструментите си, с които свирят ръченица, до съседното село, а пред тях игрят ръченица доволните и етусиазирани котеновчани.

Така музиката е била неизменен спътник в живота на селото и за това сега така ни липсва. И събор да е, и митинг, и избори да се зададат без музика, не върви, някак си е празно.

Оркестърът азполагаше с богат репертоар, в който влизаха и всички произведения на Дико Илиев, а те не можеха да не предизвикват възторг. Освен това музикантите имаха цялостна програма за всички случаи, по които бяха канени: за сватби, за кръщенета, за годежи, за изпращане на войници, ако щете и за изпращане на починали. И то не какви да е, а подбрани с вкус и вещина. Например за сватбите – като ги слушаше човек, знаеше какъв обред в момента се извършва: довеждане на деверите, посрещане на кръстиника, на старокията*, поднасяне на даровете, прощаване на невестата с майката, кога се играе “шареното“ хоро и после кой кога се изпраща – все с ръченици, все с неповторими ритми и мелодии. Затова и толкова бяха търсени и после години наред благославяни и споменавани с добро!

Чисто нашенски хора и съпроводи в ритуалите като: Ситната ръченица, Шопскотото хоро, Влашката мелодия,      Кълцан пипер и т.н., изпълнявани все с чисти тонове, но на някои места малко и с цигански акцент...

В музиката имаше две филигорни, два кларинета, две бас филагорни, на края баса и разбира се барабанчик с тъпана. Общо наброяваха десет, дванадесет човека, при това със специална униформа, която им придаваше особен вид и дисциплина. Употребяваха и съвсем неразбираеми за нас думи: “легато”, “форте” “фортисимо”, а понякога разбираеми само за тях – “алекате”, “буквата ми”, “акики солен ключ”. Това създаваше вече друго настроение и сред тях и особено сред тези, които ги заобикаляха – като нас дечурлигата. Останаха само спомени и те ще избледняват заедно с побелелите коси на онези, които ще разказват за тях, без да могат да предадат цялата прелест и колоритност, неповторимото удоволствие да ги слушаш, да им се радваш!

Такава беше нашата духова музика – единствена и неповторима, затова и до днес се говори за нея. Музиката значи живот! Който не е слушал нашата духова музика от Котеновци, все едно, че не е живял в този край на България. Беше търсена и извън района ни, даже чак до Криводол.

Много тъжни истории има с тази знаменита котеновска музика.

Беше есен, когато полската работа вече е привършена и започва сезонът на сватбите. Има някакво поверие, според което не трябва да се срещат две музики, когато водят сватби, но случва се и тогава ела, та гледай какво ли ще се случи с тия младоженци?!

Така стана. Срещнаха се Котеновската и Черешовската музики, когато водеха най-личните сватбари от двете села: Лазар и Нуша от Котеновци и Денчо от Черешовица, който вземаше от Котеновци Ача за невяста. Отначало при срещата намалиха цимбалите, но донякъде, докато единият от тях спука тъпана и киакът влезе вътре в него. Тогава той го обърна и с ръка извади киака и пак продължи да удря, вече в захлас.Чуваше се не музика, ами някакво шляпане, като че газеха в дълбока локва.

Така се разделиха. Остана само споменът, който хората не забравят.

След години се случи нещастие: Първата рожба на Нуша и Лазар изгоря  при работа с барут (по невнимание барутът се възпламенява от цигарата). Докато го гледал в болницата, от мъка по него и баща му починал...

Друга история: В една разкаляна есен котеновско момче водеше невяста от съседното село Костенци. Даровете возеха натоварени във волска кола. Чуваше се от към баира и викане и гърмежи, без това сватба не може! Музиката ги посрещна извън селото. Построиха се пред волската кола, след тях родителите на момчето и после цяла сюрия сватбари. Минаха площада и се отправиха за Киломар махала в горния край на селото. Баш на големия мост над реката деверът извадил пищов да стреля, гръмва веднъж-дваж, но единият от воловете се дръпва и го увлича настрани. При поредния гърмеж деверът улучва в тила майката на младоженеца /която е и негова майка/, куршумът минава през шията й и се забива в гърба на един от музикантите, та право в сърцето му. Музикантът Камен, /баща на съученика ми Младенчо/ се свлякъл на място и нито “гък” не могъл да каже, а майката подскачала като заклана...

И се заредиха три дни почернени празници – в траур без музика...

Цялото село запомни тази злощастна сватба.

---

старокия*- вторият по значение човек след кръстника по време не сватбата; за всяка сватба се изработва отделно знаме, старокията е знаменосецът на сватбеното знаме

Котеновци - Чъсти рът

Наименованията на местностите в нашето землище обикновено имат чисто практически характер – за какво най-често са използвани. Откакто се помни, та и до сега всеки знае Ловни дол, Билото Чуката, Коритото, Барата, Мрътвицата, Мрътвината, Гладна падина и т.н. Има и такива, свързани с имената на техните собственици или с живота или гибелта на отделни хора – Иванкин дол, Радулица. Други са свързани с по-практически неща – Будлювица, Бойналък, Язов дол, Щърков дол, Ливадски дол, Бялото камъне, Дивата баба и др. Някои обаче не могат да се причислят към никой от тях – такъв е нашият Чъсти рът. Това наименование може би идва от някое наречие, което няма точен превод на книжовния ни език или пък ние не го знаем.

Чъсти рът се казва местността, където минаха детските ми години, незабравими, с толкова много впечатления… Малко рътче в началото на местността Ловни дол, която убеден съм, носи името си от “място за ловуване”. Ловни дол започва от Кършельо, където баирите сякаш са се пречупили – скършили по нашему – и са затъкнали мястото помежду си. Оттук започва Дебелски дол. В края на Ловни дол, почти до селото, е малкият, по-безизразен Чъсти рът – наименование, което вероятно говори за малък рът, какъвто е той в действителност. А може би “Чъсти” идва от начупен, пречупен рът, какъвто вид и характер има това толкова важно за мен място, дало началото на всички мои виждания, желания и надежди, цялото ми старание за опознаване и овладяване на всичко, което съм научил и зная… Няма да забравя като малък как се загубвах във високата трева, изкласила над главата ми, сякаш беше до небето. Според тогавашните ми представи – нещо безкрайно. Та нали от тука опознавах света и всичките понятия за него: горе, долу, близко, далечно, голямо, малко...

Явно е нямал голяма възможност за избор дядо ми Андрея, когато е пристигнал от Вълковия – това място е било свободно, други не са му били хвърлили око, затова до него е стигнало и той го завладял и достатъчно, според силите си, облагородил. По-късно другият ми дядо Йордакия е направил на него кошара, отглеждал стадо овце, събирал тор и направил една от най-хубавите ниви с много овощия покрай нея, с добре гледани и с мерак поддържани дървета, като церове, горуни, осени и какви ли не включително и върби по доловете наоколо.

Дълга е историята на този малък рът. В началото е бил път за по-горните места, по който минавали да обработват нивите и превозват продукцията си съседите. Пътят от дългите години ползване и жестоките порои се превръщал в ровини. Този път в нашето място неведнъж е бил обект на съдебни разправии, но винаги със справедлив за нас край, което бе затвърдило у дядо ми положителното отношение към съдилищата.

Най-ценното в нашия рът беше нивата. Но не по-маловажна от стопанско гледище беше ливадата, от която събирахме по два пласта сено, за да изхранваме стадото през дългите зими. От дърветата покрай нивата и в ливадата събирахме и немалко листак и струпвахме на листник, след като изсъхне шумата – все за стадото, в което освен овце имаше и по някоя коза, за да има достатъчно мляко и ярета от ранна пролет до късна есен.

В детската ми представа светът започваше и завършваше тук. Тук имаше и нива, и ливада, и гора, и дървета; тук дядо ми беше правил и воденица, от която бяха останали само камъните; тук имаше и зеленчукова градина. От нея си беряхме лук и пипер, зеле и праз лук, и какво ли не. От тук се виждаха и кошерите на някои хора. Покрай нас минаваха от сутрин до вечер хора, волове, крави, коне, магарета, едни впрегнати, други обяздени, трети в ергелета за паша, говедарят със селската черда*, селския свинар, който караше бюлюка* свине с всичките им писъци и шумотевица. Тук се научих да познавам лаенето на кучетата: кога е на вълк, кога е на лисица, кога се джавкат помежду си.

От всички страшилища най-коварни бяха жълтите мравки и едрите стършели, от чието ухапване трудно се спасявахме. Страшно беше даже да слушаш разказите за бясно куче, побеснели други животни и как си патели и хората от тях!

Най – интересно беше да гледаш вечер небето, когато звездите са така близко, че ако се пресегнеш, ще да ги докоснеш. Коя е Голямата и коя е Малката мечка, къде е Звездният път - разтритата слама по дълбокото звездно небе - къде е Оралото...

Както няма край, така като че ли няма и начало тоя свят, така широк и толкова чуден, така прелестно красив и толкова труден за разбиране и опознаване от началото, та до самият му край. А има ли такъв? Или всичко е илюзия? Като един сън – кога започна и кога свърши? Колко е кратък човешкият живот и колко много неща човек е длъжен да преодолее през това кратко време! Ами кога ще “живее”?

---

черда*- стадо говеда, коне

бюлюк*- стадо свине

Няма право и не може да говори от свое име за природата в родния ми край онзи, който не си е разранявал краката в току-що ожънатото стърнище, онзи, който не е разтърсван от гръмотевица пред пролетен дъжд, не е видял двора си съсипан от градушка, когато стъблата на картофите имат вид на сезал, не е виждал узрелите ягоди, затлачени в калта, класове жито в нанесена пръст, одърляни кукурузи, подгизнали слънчогледи, онзи, който не го е хапало куче, не е падал от магаре, не го е ритал кон, не е застъпван от крава в браздата. Трябва да се преживеят тия неща, да се преболедуват, да се оплачат с горчиви сълзи, да се преглътнат като горчиви залъци, за да останат в него като още по-горчиви спомени, да го парят като люти рани, да го събуждат нощем, да му се привиждат и денем. Тогава може да ги предаде и на другите, по-малки или по-възрастни от него, видели и не видели чудеса. За природата се говори само с вещина и много обич!

Едва ли може да се говори колко е приятно да цапаш в локвата, когато си обут в нещавени свински цървули, а после си на училище с мокри крака. Не бива да се говори и че “коситбата е тежка, но приятна работа”, ако не си държал косилото, ако не си усетил на ръцете си мазолите, направени от него. Само който има “цвета на прегорялото пшеничено зърно” на своето лице, може като Божан, когато погледне към небето, да каже:

“Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя!”

“Гаснещите вечери” и на морето, и на Балкана си приличат с “дълбокото звездно небе” и по него безброя звезди, едри и алени като божури, избледнели в мразовитите нощи, смълчани в очакване на мълниеносните бури, трепетни, когато са съпричастни с нежната любов на младите, с приятните спомени на побелелите, с песента на цафарата, на медните звуци на флигорната, с песента на славея.

За природата трябва да се говори само с любов и преклонение.

Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя.

Окрилените страх не обзима.

Там летим и цъфтим - сред цветята цветя!

Котеновци - родно село

“Село родно, село чудно,

беше село многолюдно...”

Така се пее в песента...

КОТЕНОВЦИ – наименованието му идва от “скутано” от глагола “кутам” – скривам.

Скутано е нашето село край реката Златица и в няколко долове по нейните притоци. Тя самата е отделена от Огоста и в края си отново става неин приток. Затова и не е забелязана нито тя, нито селото ни от Вазов, от Осинин, нито пък в по-ново време от Радичков. Жалко! Ако не беше така скутано, какво ли да са написали за него тези майстори на българското слово. Колко мотиви, колко безобиден хумор, колко красота и мъка да са намерили в нашия край. Неизчерпаемо е богатството, което крие моят роден край, красоти, върхове, долини, прекрасни хора – всеки от които е цяла история!

Като студент в Икономическия институт в гр. Варна /тогава се казваше град Сталин/ първият ми изпит се случи да бъде география. Преподавател ни беше професор Ганев, бивш ректор на института, за когото се разказваха легенди. С нас си правеше безобидни шеги, които потвърждаваха колко сме неграмотни по тази дисциплина. Задаваше например въпроса : “От къде извира река Украйна?”; “Кога е починало Мъртво море?” “Къде е град Мисисипи?” и други от такъв характер, на които ние давахме невероятни отговори, разбира се все измислени с малкото ни фантазия.

На мен на изпита ми се падна билет № 5, което не се забравя. Трябваше да говоря за държавата Непал, за която почти нищо не си спомнях, и си рекох: “Чак сега я оплесках! Взема ли да говоря безсмислени работи – отидох си!”, а ми беше първият изпит, както се казва “сефтето” ми беше.

На всичко отгоре професорът ми каза:

– Ако ми посочиш на картата отведнъж столицата на тая държава, ще ти пиша отличен.

Тогава бяхме по петобалната система. В цялата бъркотия, която ме обхвана, имало и щастливи случайности. От голямото напрежение и вниманието ми навярно се е било изострило, та изведнъж като че ли прогледнах. Видях на картата държавицата Непал голяма колкото нокътя на пръста ми и в средата й като точка Катманду. Залетях се и с показалеца – бум на него. “Браво бе юнак!”- изрече професор Ганев и от плещите ми като че ли се смъкна голям товар. Спомних си, че наскоро вестниците писаха за голямо нещастие с експедиция, при която имало жертви, а останалите живи били с измръзнали крайници. Спомних си и за шерпите, които помагат при изкачването и т.н. Рекох си, може и петица да ме сполети! Зависи от допълнителните въпроси, които не бяха безопасни. За мое учудване той ме запита:

– Ти откъде си бре момче?

Вече по-спокоен отвърнах:

– Ще ви кажа при условие, че Вие покажете на картата на България моето село – като знаех, че не на всички карти можеше да се намери и без да се бавя, издекламирах – От село Котеновци, Берковска околия..

Така и стана – професорът не можа да намери моето село!

Така е скрито Котеновци, че и на вече влезлите в него не бърза да се ракрие. Обиколиш ли го край реката, остават отделните махали в някои от долищата, бърдата и падините пак скрити от погледа. Даже от самолет погледнато, пак не се обхваща цялото. Застанеш ли на мегдана – нагоре се виждат само два декара синьо небе, а отстрани баири, баири, баири... За това си носи заслужено името – Кутеновци, на което през хилядолетната история само една буква е изменена и сега се нарича Котеновци...

Малко са постоянните жители на Котеновци, никога не са достигали 1000 души, но никакво събитие от национален мащаб, никоя война, никоя болест не са го прескочили. Затова, се пее в народната песен:

“ Хей Балкан-ти роден, наш!

Колко мъки знаеш, колко тайни криеш!”

Всеки има право тия мъки и тайни да ги адресира в посоката, която си избере – дали в робството или в орисията на тези корави българи!

Често пъти само слънцето го прескача моето село, особено когато се загнезди в него мъглата. Може би за някое такова място Ботев е написал “Дали се две нощи смесиха, или се зората изгуби?” Има и такива местности около селото ни и народът ги е нарекъл “мъртвини”. А там, където и слънцето се радва да погледне, са наречени: “Здравица”, “Здравченица” - там е осеяно със здравец, там и хората, и растенията, и живинките се радват на добро здраве. Сутрин, за да изгрее слънцето в селото ни, то минава през Здравица. Най-личният баир под Ком е Здравченица. За здраве и оздравяване сигурно най-много са били петимни хората от нашето село, за това и дървета и местности все на това понятие носят имената като: Здравица, Здравченица, Цер, Цери дърво, Церовско бърдо, Церовски връх, Церовски дол и т.н. С особена почит и уважение се ползва здравецът като цвете и като лековита билка, особено приятно миришеща и най-много приказки и песни за него има.

Реката ни е наречена Златица. Колко е златна тази река, толкова е и кървава; колкото злато, повече горчиви сълзи е дала тя на народа ни.

Пословично е трудолюбието и търпението на коравите балканджии!...

Иска ми се да използвам тука думите на Иван Нивянин:

“ Обичам селяците прости,

които земята орат,

и ходят и голи, и боси,

и нямат какво да ядат …”

Три пъти било бастисвано нашето село от болести, от даалии и кърджалии, но пак като птицата феникс възкръсвало от пепелта, пак се създавало, но по-навътре в доловете и падините, по-скрито от чуждоземните погледи на поробителите, все покрай изворите, покрай реката, където имало условия за живот, където имало въздух и храна.

Сякаш е гледал нашето село Димчо Дебелянов, когато е писал своите елегии:

“Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне….”

Едва ли има другаде такива смирено гаснещи вечери, приспивани от хлопатарите на завръщащите се стада! Тук водата е лековита, дърветата церовни, песните – хайдушки. Тук утрата се бодри, вечерите и нощите – прохладни, дните са морни – потънали в мириса на церове и билки и много цветя.

Може би не щях да бъда така възхитен от природата ни ако не се бях отделил от нея! Ако не беше дошла тук като учителка моята Маруся. Благодарение на нейното настояване и на баба ми Тодора, заминах далече, чак във Варна учих и завърших висше образование. Като се върнах отново в нашия край – тая Божествена земя се отвори сякаш по нов начин пред очите ми! Маруся ми стана съпруга и вече толкова години живеем заедно и в съгласие, и разбира се и с много трудности, в нейния град Враца, който стана вече и мой.

На нея посвещавам настоящата ми осма по ред книжка с много благодарности за грижите, които проявява към мен и децата ни, за което от сърце й благодарим.

Имената

Звучни и колоритни са повечето от имената и прякорите, които носят моите съселяни и днес. Много от тях са измислени от някои зевзеци, много са за назидание и като напомняне на минали прегрешения или провинения, а в някои случаи и геройски постъпки. Но имаше случаи, в които самите хора си измисляха и прикачваха прякорите.

Най-голям из между “кръстниците”, прикачвали прякори на други, е бил бай Славей Върбанов. Това и самият той го твърдеше, пък и околните потвърждаваха. Например Манол Величков по някаква незнайна логика го наричаха Секеларов. И самият Манол не знаеше откъде идва това име. Но бай Славей се хвалеше, че лично му го е харизал. Това било името на някакъв министър на външните работи.

Всичките имена си имат умалителни. Така например Зорница се зове Зорка, Катерина – Катя, Иван – Ванчо, Тодорка – Тоца, Тодор – съответноТоци, Герасим – Генко, Томислав – Тома и все такива, все на галено. Някои като Гюра бяха смекчавани на Гюша, Мирослава на Мира. Някои особени имена, каквото е на нашия дядо Йордакия го наричали Данко, внукът му Йордан е Дачо, а по-късно Дано.

За почти всичките имена има и песни.

Те песните са съпътствали хората от балканския край и в труд, и във веселие, и в неволи. Не може да не се запомнят песните за изпращане на синовете на гурбет и вярата, че майката ще ги дочака. Обикновенно завършват така: “...ще се върна майко мила, по-богат, щастлив и умен! Ти ме чакай будна”... Особено са протяжни и навяват много тъга песните при женитба, когато невестата се сватосва по волята на родителите си, а не е по нейна воля. Тук се пеят песни и при погребение.

Тази земя е осеяна с гробове, може би за това така красиво и дъхаво цъфтят цветята, за това така ухае окосената трева и запазва неповторим аромата си през цялата година.