Най често мислено или насън посещавам местностите, свързани с моето детство, с ученическите ми години, местата, свързани с моята първа любов – скъпи, тревожни и неповторими. И си представям ония вечери: как природата ухае на току-що окосена трева, как изгряват звездите, как някоя от тях се откъсва от небосвода и пада, оставяйки дълга следа… В такива вечери ще се дочуе проточена и тъжна песен на цафара – тъмна и дълбока, “като дълбокото звездно небе”! Тогава и момите запяват песни за любов и мъката по раздялата, навяват горчиви спомени…
Като сега дочувам медения глас на флигорната на живеещия срещу нас през реката малко по-голям от мен Алията. Какъв глас, какви мелодии! От къде имаше в репертоара си толкова песни? Може би е бил безумно влюбен? Каква дарба е имал този младеж? От него съм запомнил “Стройна се Калина вие”… Затова и сега съм влюбен в гласа на флигорната. Каква жива музика, какъв размах и даровитост! Какъв талант! Така ни липсва цялата духова музика. Колко много ни липсва и сега и завинаги!
Тук не мога да не отделя няколко реда за
Няма коментари:
Публикуване на коментар