Тази сентенция с голяма сила е важела много често за нашия народ, особено за населението от нашия край – така наречената Северозападна България.
Наскоро прочетох, че златните ни залежи надвишавали националния ни дълг, само че трябвало да се добият или както се вика: ДА, ама НЕ.
Златарството е древен занаят. Поколения наред са се препитавали от добиването и преработката на злато. Ценни съкровища и чудни изработки от изкусни златари са запазени и до наши дни. Известни са цели златарски школи, между които и Чипровската. Едва ли да я е имало и нея, ако така наблизо не е било богатото находище на злато в поречието на река Огоста. Един от притоците на Огоста се казва Златица. Случайно ли е това?
В поречието на Златица отчетливо стърчат белезите от някогашен язовир.
В селата Котеновци, Гаганица, Лесковец и някои други отделни семейства с добиване на злато се прехранваха. От Котеновци Илия Магов беше намерил парче злато, тежащо 32 грама, Йордан Анастасов /баща ми/ – 26 грама. Е, това са само фрапиращите случаи, а упоритите и редовно практикуващи златари хващаха дневно по 1-2 грама. Това гарантираше не само прехраната, но и позволяваше да се отседне в кръчмите. Вечер баща ми събираше добитото през деня злато по махалите на селото, а сутрин у нас осъмваха прекупчиците от Берковица. Тогава евреите се изселваха в Израел и плащаха немалко пари, затова и хората работеха и в делник, и на празник. Спомням си един Великден. Тогава се правеше празникът три дни. В Котеновци хорото се виеше на мегдана на третия ден, вече омръзнало. И дядо Камен изнесъл такъмите досами хорото, където в реката се влива Язов дол. Погледнали познавачите как като светулки се мяркат по коритото малките златни люспици, погледали, погледали, пък един по един надонесли техните корита и започнали да ги инсталират едни отгоре, други отдолу. Но водата започва да се мъти. И не след много време започва такъв бой на връх Великден, че да се чуди човек, празник ли е, или бойно поле!
Сега селото е тихо, няма музика, няма празници, а златото сигурно кротува в реката. Но какво да се прави като се е измешало с пясъка и водата, пък и коритата отдавна са забравени.
Разказвам тази история и се питам: Дали някога нашите предци са били по-умни, трудът по-механизиран, или неволята ги е учила и принуждавала да работят повече? Дали няма да чакаме пак неволята да отвори очите ни и да ни застави да бъдем по-добри стопани на богатствата, с които ни е дарила природата?
Няма коментари:
Публикуване на коментар