Баба Тодора

Няма да е грешно да кажа няколко добри думи за тази тиха, скромна и безкрайно трудолюбива жена – моята баба, съпругата на дядо Анастас. Родом тя бе от Котеновци, от фамилията Гьошинци. С дядо създали един син – моя баща Йордан, и три дъщери – Трендафила /Тача/, Дафина /Дака/ и Марийка. И четирите си деца задомили в нашето село. Сестрите живееха в къщите на съпрузите си, а баща ми останал в бащината къща. По-късно Трендафила и съпругът й се изселиха в град Лом.

Баба Тодора на мравката път не минаваше, вярваше и в Господ, и на разни врачки и баячки. Знаеше безкрайно много церове. Особено полезни бяха тези нейни знания, защото коленете ни бяха винаги одрани, петите натъртени, а ноктите ошутени. Какво ли още не може да се случи на едно малко и доста палаво момче! А ние бяхме двама. Когато по жътва си срязах малкия пръст на лявата ръка, тя веднага откъсна лист от къпина и с него зави раната. Откъсна част от забрадката си и с нея направи превръзка. На другия ден раната беше позавехнала и аз пак можех да взема участие в полската работа.

Баба даваше съвети и наставления в кой случай кого да търсим за помощ. Бях си изкълчил ръката и ме болеше страшно, тя ни прати при бай Илия Тончин. Отиваме с мама у тях, а той се бръсне. Хвана ми ръката и като на шега я врътна и намести. Не изпитах болка. Бай Илия ме накара да му подам ибрика да се умие, а аз отговорих, че ръката ме боли и не мога. Той настоя и аз със страх посегнах и не усетих никаква болка – такъв майстор беше бай Илия. Но имаше и неблагополучия при тези “медицински лица”. Случваше се баба да ни прати при някого за помощ и той да не може да свърши работа. Тогава тя си признаваше и не повтаряше да прати някого при неуспелия лечител.

Благодарение на баба отидох да следвам. Тя заяви: “Не искам да служиш войник! Я гледай брат ти колко години загуби от живота си по казарми. А не дай си боже да стане война! Ще бъде язък като дядо ти да се гледаш сакат цял живот! Цялата си пенсия ще давам, само и само ти да се изучиш!” Така и стана. Макар че на никой не му беше до мойто учене в ония кътни години, когато нямаше и какво да се яде. А пенсията на баба беше от голямо значение за семейния бюджет. Това бяха единствените пари, които влизаха в къщи. Другото беше каквото сами произведем в стопанството, продадем или разменим за продукти. От пенсията си баба си купуваше за себе си само по едно малко шишенце “зелена ракия” /така тя наричаше ментовката/ и се черпеше от него чак до другата пенсия. Заради моето учене тя се лиши и от тази малка радост.

Както тихо жива баба, така тихо си отиде от тоя живот. На никого не досади, никуму не бе в тежест! Смогнах да направя един паметник, та да се отсрамя, че тя толкова държеше на мен. Тази любов тя пренесе и на съпругата ми, която уважаваше и особено на дъщерята. Като малка тя бе доста капризно на ядене дете и когато бяхме на село, баба помагаше активно в операцията по храненето. Късаше най-китния божур в градината и, седнала до малката Дария, откъсваше листче по листче. А детето отваряше уста пред това чудо и така успявахме да го нахраним.

Да си призная, веднъж, за да получа разрешение от деканата за извънреден отпуск и да си отида на село, излъгах, че баба ми е умряла. Разрешиха ми, но ми поставиха условие да донеса некролог като се върна /то не само аз се бях сетил за този начин да получа някой ден отпуск/. Хвръкнах щастлив към село и не помислих как ще оправдая документално разрешението. Най-голяма радост и гордост при моето завръщане изпитваше баба. Само ако знаеше как бях получил разрешението! Дните бързо се изнизаха и чак във влака за Варна се замислих за оправданието. Реших, че няма какво да лъжа и измислям, то нещата на село си бяха ясни – с пристигането си отидох в канцеларията и заявих, че на село некролози няма, то за една шепа народ и камбаната е достатъчна, пък от уста на уста новините бързо прехвърлят плетищата на дворовете.

Та ако имам грехове към тази така кротка жена, това е най-големият! Но тя ще ми прости, нали беше така добра и мила...