По корена на моето родословие аз съм типичен ТОРЛАК – роден в сиромашкото балканско селце Котеновци, Берковска околия – преселници от отвъд Балкана – от с. Вълковия, Царибродско /сега Сръбско/.
По природа, а може би и по наследство, не мога да се понасям, ако не заработя нещо допълнително. Това беше типичен белег на баща ми – той работеше земеделие, но неизменно го съпътстваха тъкъмите за златарство. Оставаше ли час свободен, отиваше в реката, инсталираше съоръженията и започваше да плави злато и така всеки божи ден…
Беше овладял текстилното боядисване - на вълнени и памучни прежди и платове, но покрай подклаждането на огъня, гасеше и въглища, вечер минаваше циганинът, който ни клепаваше мотиките и събираше угасените въглища, водеше си сметка и накрая на годината се разплащаха. Отделно от това, което дърво, преди да го сложи в печката или под казана, му хареса, оставя го встрани и след това го одяла и приготви за спици или за наплати за каруците. Веднъж в месеца
идваха от казармата в Берковица и ги вземаха срещу съответно заплащане – и така от земеделие малко, от златарството също малко, а от бояджийството, каквото дойде, нали се допълваше от въглищата и от спици и наплати… и така месец след месец. Бюджетът се връзваше, докато тръгнахме на училище в града и двамата. с брат ми. Тогава баща ми в началото на седмицата в една бележка ни увиваше премерени два или три грама злато, а на тях пишеше името си. Като я покажехме на изкупчика в Михайловград, дядо Петър, още щом видеше името на баща ми на бележката, направо не мереше златото, ами ни даваше съответната сума пари и ние тичахме да се запишем в стола, да платим наема на хазайката и да покрием другите разходи, за които бяха предвидени парите. Е, оставаха стотинки и за някоя книга, но това беше работа на бакъо да определи какво да се купи с остатъка… С това седмицата, а може би и месеца се гарантираха. Започваше икономията – от какво ще направим малко отбив, без кое ще може да се мине. Това си беше наша грижа и лични постижения – нали това учех, готвех се за икономист… И, разбира се, на дело го доказвах какво съм усвоил. Е, имаше и провали и неблагополучия, но неволята учи. Веднъж като се излъже човек, вторият път вече внимава.
Като студент само на една стипендия не можеше да се разчита. Добри приятели ме привлякоха към лекторската група на Околийския комитет на Комсомола, а след това и към Градския комитет. Подготвих си две лекции, с които станах търсен лектор и печелех публиката, “обирах точките” на студентския жаргон: “За любовта, брака и семейството” и “За културата на поведение в семейството и обществото”. С тях хем и в командировки ходех по Балчик, Толбухин, та чак до Генерал Тошево. Отсъствията ми извиняваха и пари си изкарвах допълнително – свързвах двата края.
Зорът е докато свикне човек или, както някои обичат да се майтапят, зорът е през първите сто години, после човек свиква…
Така свикнах и аз. На заплатата си не разчитах, все гледах нещо странично да се реализира, я командировка, я хонорар и нещо написано, от някоя лекция по линия на дружество “Г. Кирков” или във Вечерния икономически техникум, в Партийната школа – все отнякъде можеше да се изкара нещо, а за семейния бюджет то се чувства и отразява положително. За една дрешка да е на месеца, пак бива, не е като да не е нищо и така – кога дойде времето за пенсиониране ами сега, с една нищо и никаква пенсия за къде сме? С какво ще се храним? В годините така свикнахме с икономиите, че вече не ни прави впечатление нито размера на пенсиите, нито нещото допълнително, което може да се придобие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар