Вероятно те са били музикантите, хората с гайдите. Подиграваха някогашните гайдари, че една от гайдите свирела проточено “Додайнала, гугугу”, а ручилото й отчитало: “Колник, Пещера, Колник, Пещера”… Това са двата насрещни баира от двете страни на реката.
Много безобиден хумор и закачки по адрес на гайдарците имало в с нищо несмущаваните дълги зимни нощи. И те били малко страхливи и повечко дяволити хора.
Запомнил се е един от тях - Здравко. Що има за смях, той бил в него. Направена ли била някаква беля знаели, че Здравко я е направил.
Пращали го родителите му есен да пази кукуруза от мечки /да не го изядат/. Много го нападали и дивите прасета. Отивал вечер и се връщал сутрин. Дежурството му било през нощите. Палел той огън, за да плаши дивите вредители. Колко страх е събирал, само той си знаел. Говорел си и на отиване, и на връщане, а нивата им била в края на землището в местността “Кръшельо” – стръмно до немай къде и при неговия страх…
Говорел си той: “Мене от мечките не ме е страх, не ме е страх и от дивите прасета, ама недай си боже да дойдат, какво ще ги правя?” Единственото му оръжие било едно манарче /така по нашия край наричат малка секира/. “Е какво, ще ги съсека с това манарче, няма да се шегувам я”.
Забелязали го хората, покрай които минавал, чули го и решили да му устроят на шега капан. Вървял пред него една сутрин Ценко, па като чул, че Здравко ще съсече мечката, се отбил над пътечката, съблякъл си наметалото /нарича се опанжак, когато е без ръкави, а има ли ръкави се нарича гуня/, свил си дрехата на кълбо и когато Здравко го настигнал, я изтъркулил в краката му. Подскочил Здравко и замахнал с манарчето – “Чакай, Бабо Мецо, да ти видя сметката!”. Тъкмо замахнал – разтреперан и вече не на себе си, когато Ценко извикал: “Недей, че ми е само тая дреха!”
Запомнили са в селото и друг случай със Здравко. За да се прибере в къщата си, Здравко трябвало да мине едно мостче над реката. То било от повалено дърво, малко поодялано, но отстрани нямало парапет. Винаги преди моста той си казвал: “Мечка страх, мене не”. Дочули го някои и разказали в кръчмата. Кръчмарят Никола го зачакал една вечер край моста. Тъкмо Здравко изрекъл “Мечка страх, мене не!” и Никола стъпил от другата страна на моста. В тъмното не се виждало човек ли е или мечка. Здравко се поколебал, па се престрашил и тръгнал. Вървяли насреща един на друг, Здравко решен на всичко, но когато се срещнали, Никола го сграбчил, та в барата. Не било студено и дълбоко, та успял Здравко да излезе, обаче пак от страната, от която идвал и пак се срещнали и вече се познали.
– Добре, – рекъл Здравко, – че аз паднах в барата, защото сега, като си ида в къщи, има в какво да се преоблека, ами ако аз те бях запратил във вира… Какво щеше да правиш, бе копеле, като нямаш у какво да се преоблечеш?
Няма коментари:
Публикуване на коментар