ДАВУД УМРЯЛ
Най-видните хора в селото ни някога бяха кръчмарят Давуд, бакалинът Нако и подковачът – Давидко. Кръчмата, бакалницата и подковачницата бяха около площада. Покрай тях се събираха бадиваджии* от село, там спираха и пътниците от другите села, там се вършеше и бистреше политиката. Пътят от Чипровци за Берковица минаваше през нашето село. Обикновено по него минаваха хората, за да отидат на съд в околийския център. Пътят не позволяваше ползването на конски каруци, просто защото нямаше такъв, затова се ходеше пеша или на кон. Тръгваха хората от Чипровци сутрин рано, за да може до обяд да стигнат до съда, пък за връщане – кога сколасат. Закусваха при кръчмаря – бай Давуд, обикновено шкембе чорба.
Пристигат един ден цяла сбуна пътници, колкото били повикани. Гледат на вратата катинар. Надникнали някои в бакалницата, някои при налбантина. Поздравили с “Добро утро” и питат “Къде е Давуд?” Бакалинът и налбантинът сякаш се били наговорили: “А, Бог да го прости Давуд, умря. Вчера го погребахме!”. “Брей, брей, – занареждали пътниците – е, хайде Бог да го прости, лека му пръст.” И си заминали, без да закусят, а със закуската очаквали да ударят и по един юз /една малка ракия/.
бадиваджии* - от бадева - даром / напразно, в случая хора, които си губат времето, присмехулници
Как да е, в Берковица кръчми – дал Господ и шкембе и ракийца – както му е редът, както изискват всички дела – където едни губят, други печелят и повод винаги се намира за по някоя и друга ракийка. Споменали и прелели покойника Давуд.
До обяд делата обикновено свършвали, а до Чипровци да се върнеш пеша – ходене ги чакало. И тръгнали по познатите пътеки през Берковските лозя, през гори и долове. По някой заман пристигнали в Котеновци, спомнили пак Давуд, но не спрели дори водица да пийнат. Пътят минавал през местността “Водениче”, където са и сега гробищата. Тъкмо първите изкачвали баира и гледат стадо кози, рижави едни такива, рогати и след тях на кон Давуд. Поспогледали се, поозърнали се и, без да продумат, всеки от тях си помислил: “Кози, гробища, а зад тях на кон с шапка на главата – умрелият наскоро кръчмар! Какво ли е станало? Може да се е утенчил*!”
Косите им се изправили. Гледат и не вярват… Стояли като вкопани на едно място, докато ги наближил мъртвецът – утенченият… Видял ги той, такива уплашени, ококорени, навели глави. Рекъл им “Здрасти” но те отговорили през зъби. Видял той, че нещо не е наред и се развикал:
– Какво бе, какво сте посърнали? Всичките ли ви осъдиха?
– Не – извикали едни от тях. Ама разбрахме че…
– При Нако или при онзи ситния /налбантина/ сте били? Какво казаха, че съм умрял ли или какво?
– Да бе, брате, и ние се вързахме на тяхната лъжа.
С много кандърми Давуд ги предумал да се върнат в кръчмата и да полеят този знаменит ден. Едни с охота, другите – не дотам, но все пак се съгласили и се върнали. Седнали на масите, но приказката не вървяла. Така, докато гаврътнали по няколко юзчета. Тогава се сетили за бансканлиите, дето пеят “Приятели от Банско, точете вино ланско… не сме били на маса, не хванем ли двугласа”. И го хванали по нашенски – баш балканжийски – от едно гърло – два гласа…
По някое време се сетили да си ходят. Посръгали се кой ще каже приказката им, зер да се сбогуват. Митрето бил най-отворен от тях, на него се паднало. Поизкашлял се той, понакушулил се, па рекъл:
– Хайде Давуде, ти се прибирай в гробищата, пък назе път ни чака.
Разбрал Давуд, че тия хора на него не вярват, че не е умрял, ами са повярвали на ония зевзеци – бакалина и подковача…
– Абе, вие на тях или на мене вярвате? Тия двамата аз ще ги оправя. Единият и куршум не го хваща. То и Свети Петър ни го върна от оня свят, но нейсе, аз ще му видя сметката. А другият, е го там ситният, сега ще го видите, как ще разтовари магарето.
утенчил* - от тенци; в случая вампирясал
Подковачът като видял, че няма вече клиенти, бил впрегнал магарето и решил да отиде за дръвца. Знаел Давуд, че подковачът смятал за лоша поличба, когато някой го запита къде отива и веднага се връщал.
Викнал Давуд едно хлапе и рекъл:
– Иди при чичо си Давидко, налбантина, и го питай къде отива и ще те черпя една лимонада.
Хлапето затичало при подковача и промрънкало: “Чичо Давидко, къде отиваш”? Препсувал подковачът “Кой те праща да ти изяде…” Заразпрягал магарето и запроклетисвал както си знае. Отишло си хлапето да си изпие лимонадата. Подковачът пак започнал да запряга магаренцето. А хлапето, подучено от Давуд и спечелено с обещание за още една лимонада пак се появило и викнало с ясен глас: “Чичо Давидко, къде отиваш”?
Два пъти още разпрягал магарето подковачът, докато накрая се отказал.
Видели хората от Чипровци, разбрали какво става, убедили се, че Давуд не е умрял, извинили се, взели си довиждане и опънали по стария път през баира и покрай гробищата… Там, където се крият караконджовците и всички дяволи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар