Дядо Стоян Кривия

Някакъв прякор в нашето село имаше почти всеки втори мъж, а често и жените: кривия, правия, белия, рошавия, петело, пилето, телето и т.н.

Дядо Стоян си беше заслужил всеобщо уважение. Неговите действия или бездействия бяха обект на постоянни примери и подмятания. Това засилваше интереса за външни лица или отскоро назначени за учители, лекари, бирници.

– Дядо Стояне, защо едното ти рамо е по-ниско от другото? – питат го учителите.

– Така съм по-личен, познават ме и съдии, и горски, и полицаи. – отговаря той. – Тя е цяла история...

И започва да разказва:

– Като млад бях говедар на Балкана. Случваше се често да загине добиче. Я вълк, я мечка ще посегне. И така – почти всяка седмица. Не го ли изядат злосторниците, то става обект на орлите и гарваните. Отделни бутове, цяла глава, крака, отнасяха в гнездата си за още по-лакомите им наследници. Гледам аз – ако им падне и цял човек ще отмъкнат. Па си рекох да направя един опит. Загинал беше вол. Отрязах от него един бут, направих дупка като ръкохватка, хванах се здраво и се скрих в един храст. Зачаках, колкото съм ви заприказвал, и ето го – един голям орел, цяла хала. Крилете му по два метра, а ноктите – чудовища. Грабна бута заедно с мен и се издигна високо, та всичко се вижда като на длан под мене. Гледам, ама ме достраша от високото. А когато се упъти зад границата със Сърбия, хептен се изплаших и без да се бавя се пуснах доле – та на една скала. И що щеш, рамото ми отиде, така се изкривих, че цяло лято лежах болен. Препичах се на слънцето и заздравя, но останах така крив. Затова ми викат Стоян Кривия.

Мълчи за малко и продължава:

– Какъвто и да ме направят хората, аз съм си Кривия. Сега съм председател на училищното настоятелство, но хората и това го вземат за майтап. Веднъж в съда се съдехме с църковното настоятелство. Викачът кани да влезе председателя на училищното настоятелство. И аз тръгвам, ама нали съм си крив и тромав, като ме видя такъв неугледен, той ме връща: “Не теб, а председателя викат.” “Оно аз съм бе, човек” – викам. А той си знае неговата и пак ме връща. Така три пъти и то пред толкова хора… Ех, ако бях умрял на оная скала, щяха да ме запомнят хората с нещо хубаво, героическо, като на война…Е, хайде довиждане, че е време да влизате в час. А мойте истории и географии край нямат. Друг път ще ви ги разправям.