Маши

Името не е неговото, но истинското му име съм забравил. Или даже не съм знаел никога, защото всички го наричаха Маши.

Маши притежаваше един стар и доста едър вол. Все така се случваше, че го впрягаше или с крава или с някое малко теле. А то не вървеше някак си – волът стар и едър, а телето младо, дребно и неопитно. Обикновено с такъв впряг караше Маши дърва за Гаганица. Там имаше много варници и за пещите се купуваха и слагаха всякакви дърва.

Един ден Маши пристигнал с волската кола чак в Михайловград. Но за дървата му клиенти не се намерили. Пазар шарен, голям, а за Маши клиенти няма! Едни вече били продали стоката си и се черпели с боза, с лимонада... Ядосвал се Маши, че подминал Гаганица, подмамен от възможността за по-голяма печалба в града, а сега и една боза не можел да си купи. В това време един човечец се завъртял около каруцата. Попитал колко ще струват тези ситни дърва. На Маши така му била причерняло и така му се пиела боза, че отговорил: “Ей човече, дай една боза и вземай от дървата, които си избереш!” Изумил се човекът, стреснал се от това неочаквано предложение, но бързо се съвзел и отсякъл:”Цяла боза за толкова малко и такива неугледни дърва не давам!” Маши също се стреснал, но бързо извадил контрапредложение : “За половинка боза – половината дърва ти давам! Давай бързо бозата, че много ми се пие!” Спазарили се криво-ляво, изпили бозата и чак тогава станало дума къде трябва да се стоварят дървата. Оказало се, че чак в село Ерден трябва да се карат. Там Маши имал сестра, женена в това село и се успокоил, че поне на сестрата малко госте ще направи.

Пристигнали в Ерден надвечер и гледат на площада някакъв митинг се провежда, народ се събрал, речи се държат. Спрял Маши до един дюкян да послуша. Но не чувал добре и постепенно се запримъквал по-напред и по-напред, докато стигнал трибуната. Хoрата го погледнали учудени – непознат, мръсен, небръснат, раздърпан и с разпран крачол. Някой го попитал откъде е и Маши се пошегувал “От партизанския отряд!”  И се настанил да слуша по-нататък. Но този, който попитал, взел отговора насериозно и бързо предал новината на организаторите на митинга. След кратко съвещание те обявили, че дават думата на смелия партизанин, защитника на слабите и скъп гост на тяхното село. Маши се изненадал, но другите го избутали напред. Изправил се пред всички, огледал множеството и гръмко извикал “Звено, звено и пак звено!” Какво значело това, той не знаел но го бил запомнил от речите на останалите. Извикал и замлъкнал. И другите мълчали и чакали. Настанал конфузен момент. Тогава някой се провикнал “Ура! Да го вдигнем на ръце!” Тълпата се въодушевила, бързо свалили Маши от трибуната и с песни и викове го понесли на ръце. Носили го носили насам-натам, но постепенно се поразотишли хората, въодушевлението спаднало и се изморили да носят Маши. Стоварили го край пътя – пък то се случило на бодлив храст и то – на магарешки трън да се приземи. Както беше обичайно за онова време Маши бил бос и зле си изпатил. Кой знае колко време е вадил тръни от петите си. Че магарешкият трън е много коварен – бодлите лесно влизат, но трудно излизат.

Поотупaл се нашият герой, поогледал се и, накуцвайки и псувайки бодлите, се запътил към мегдана да си търси добитъка. Тук каруца, там каруца – няма я. С целия товар дърва изчезнала. Повъртял се, повъртял Маши и унило се затътрил към къщата на сестра си. Там още от портата го посрещнало познато мучене. Сестра му, като го видяла на трибуната, пък после и реч да държи и че го понесли на ръце, се поогледала, видяла познатия впряг със стария вол и натоварената каруца. “Я, бате дръвца ми е докарал” – умилила се тя. Решила, че Маши няма скоро да се отърве от въодушевената тълпа, пък можело и на софра и пиене да го поканят. Хванала тя кротко вола за оглавника и повела каруцата към къщи. Разтоварила дръвцата, напоила добичетата, че те от сутринта вода не били пили и ги нахранила. Пренощувал Маши при сестра си и на сутринта преди изгрев запрегнал вола и телето и бързешком напуснал Ерден. Не обяснил защо толкова бърза.

И на нас не обясняваше когато разказваше тази история. Заради онези от митинга ли, заради злополучния купувач с половинката боза ли...

Маши имаше приятел Иван Чулин с прякор Червения петел. За по-кратко му викаха Петело. Те все нещо правеха, все сделки въртяха и обичаха да дават отчет пред останалите в кръчмата какво са спечелили или загубили – как им е излезла сметката. Като загубеха казваха “То нашето е като седем без осем!” Но имаше и успешни сделки. При една такава си закупиха лека кола и така се появи първата лека кола в Котеновци. Тя беше бракувана и с доста лош външен вид, но си беше истинска лека кола. Всички се събраха да видят чудото и да го обсъдят естествено. Цъкаха с език, обикаляха, разсъждаваха, даваха съвети. Най-образно се изрази стрина Митка, жената на Маши, която определи сиромашията им с брашното, което вятърът отвял, пък момчето се втурнало да го гони. “Та и ние гоним вятъра, ама нали сега ще бъде с лека кола!” – заключи стрина Митка. Бяха гладните следвоенни години, липсваха много неща, включително и гориво и някой попита с какво ще карат колата. Маши и Петело се спогледаха и Маши гордо заключи: “Може и воловете да впрегнем да дърпат, но ще се возим не на каруца, а на лека кола!”

Гарираха колата в разградения двор на Маши и тя там си и остана. Постепенно се превърна в атракция за нас, децата. Катерехме се по нея, скачахме от покрива й. Харесаха я и кокошките на стрина Митка – те я ползваха да снасят яйца, пък кой знае дали и не са мътили в нея.