В селото ни имаше три цигански къщи. Те не даваха да ги наричат по друг начин, освен цигани. За тях беше гордост да носят цигански имена и това го заявяваха на всеослушание. В тези три къщи живееха всички цигани в селото. Фамилията се състоеше от един старейшина и петима братя цигани. Много се разбираха, както помежду си, така и с другите в селото. Много песни и много музика имаше в тези къщи. Всички бяха в състава на духовата музика на селото. И сега като гледам по телевизията знаменития музикант Ибро Лолов, се сещам за нашия Барчо с голямото кларне. Като умря, не му сложиха кларнета в гроба, че те циганите се погребват голи и нищо не си вземат за онзи свят. Продадоха го.
Все си намираха с какво да се занимават. Свършеха ли с наклепването на мотиките или поправката на колела и работа нямаше, го удряха на пазарлък. Имаха една кобила и почваха да я продават и препродават помежду си. Както казват евреите, “празни макари да се обръщат, но важното е оборот да става”. Първо най-старият пазареше кобилата с най-големия от синовете си, а после всички започваха да наддават. Накрая естествено се скарваха и започваше охарактеризирането кой какъв е и за какво не става. Обикновено си го отнасяше най-малкият – Фанчо. Някой се провикваше: “Фанчо, ние на търговия те учим, ама от тебе и блех за ос (обков на оста на колело за каруца) не става! Ще те фургам на морето, да те ядват солените риби!”
Най-ученият от тях беше Асан. Беше учил в съседното село Гаганица. В края на годината излязъл първенец на випуска и го наградиха с екскурзия до Съветския съюз. Та нима е било дребна работа! Колко труд и усилия се изисква за такова нещо! Но, за да личи, че е учен, го бяха прекръстили на Асен и така се беше презаписал в общината. Той стана председател на Отечествения фронт в село. Като такъв си беше съчинявал провеждането на събрания. Веднъж общоселски, после по квартали, после по подразделения... А то селото малко – шепа народ, къде ти възможности за такава голяма организация!
Няма коментари:
Публикуване на коментар