Атанас Балкански

Името си не беше получил по заслуги. По-скоро сам си го беше измислил, но го носеше гордо като медал!

След като завърши основното училище в Котеновци, Атанас се записа в гимназията в Берковица. Учи той там година-две, но реши, че е по-добре да хване някой занаят. И така се пресели в Михайловград и започна да ремонтира колелета. Така станахме съквартиранти. Бяхме петима души във една стая и то приземна. Но поне всеки си имаше легло. С изключение на Атанас. Редувахме се да го приемаме за нощ. И може би бързо щеше да ни омръзне, ако той не измисляше своите истории, разказваше ги с чувство и умирахме от смях всяка вечер! Така се стопляше и атмосферата на иначе вечно студената ни квартира.

По някакъв повод се провеждаше състезание за надбягваме с колелета. Събрахме се на улицата пред Градския съвет да гледаме. И в групата състезатели с бегачи съзрях и Атанас. След малко дадоха старт и състезателите потеглиха и бързо се скриха от очите ни. Не мина много време и се зададе самотен колоездач. Натиска яко педалите и пред Съвета финишира с вдигнати ръце. Победител! И това беше Атанас от нашето село! Ръкопляскахме бурно, викахме и свиркахме и тъкмо започнаха да го награждават изведнъж вякой извика “Спрете, тоя се върна, без да е пробягал разстоянието!”. Настана конфуз, суматоха. А Атанас спокойно си призна, че като видял че другите отпрашили далеч преди него, решил да не се хаби и се върнал. Въобще не смятал, че ще го вземат за победител, но като видял възторга на тълпата, му станало жал да разочарова хората. Тоест станала е грешка, но той не е виновен, а тези, които го награждават, видите ли, насила. Все такива неща му се случваха, все такива работи измисляше и никога той не бе виновен...

Разделихме се. Мина време. След 4-5 години животът пак ни срещна, но този път в Берковица. Седнахме да се почерпим и всеки да разкаже какво е преживял. Докато аз съм учил, Атанас беше служил войник и там беше усвоил шофьорския занаят. От дума на дума пак се върнахме на общото ни съжителство и аз през смях споделих, че от съквартиранти съм се отървал, с изключение на един – студа. “Абе защо не си казал – възкликна Атанас – та аз нали дърва карам! Още утре ще ти уредя въпроса!”

На другия ден пред квартирата ми се чу шум от кола и после тропот. Надникнах и гледам: спряла товарна кола и от нея двама мъже хвърлят някакви дърва. Хвърлиха десетина и преди да успея да наметна нещо и да изляза, колата даде газ и тръгна. Излязох и що да видя – пред квартирата ми нахвърлени климии* от товарните коли, десетина, поочукани оттук оттам, но сурови.

Опитахме да ги цепим, но се оказа невъзможно. Така си и останаха. Голям късмет извадих пак с помощта на Атанас!

И сега, като си спомням за Атанас Балкански, ме напушва смях. Той си беше смешен, дори само да го погледнеш и започваш да се превиваш от смях...