Такава длъжност като че няма или най-малкото за такава не може да се кандидатства. То и училища за такава няма, но все пак хората са му намерили колая. Без такива не се остава. То и защо ли са ни, малко ли е труден животът и без тях? Както за всяко общество, така и за едно село, колкото и малко да е то, все някак си се решава въпросът. Друго е за отбелязване - че не всеки, избран, назначен и утвърден от някъде, може да бъде водач и понякога си остава така и непризнат от тези, които следва да ръководи.
Аз лично смятам, че вождовете се подготвят в течение на много години, а често се утвъждават светкавично – по стечение на обстоятелствата, при бедствия, аварии и катастрофи. Няма въстание, което да не е издигнало своите вождове. За нас такова в най-новата история е било Септемврийското въстание през 1923 година. Тогава след немалка и доста настойчива работа партията на комунистите издига за такъв един от най-грамотните в село – учителя Асен Първанов, син на един от най-заможните хора в селото. След разгрома на въстанието той емигрира през Югославия в Съветския съюз, откъдето се завърна чак след края на Втората световна война. Него войната го заварва в Ленинград, където преживява целия период на окупацията.
За участието му в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание такива като мен са чували от втора ръка, но нищо не са прочели.
Завръщането на Първанов в България е чак след 1945 г., когато той е бил вече на почтена възраст.
Друг от хората, взели най-дейно участие във въстанието от нашия регион, е Генко Цеков, за когото безспорно важат всички характеристики за израстването, проявяването и утвърждаването на вождовете. След разгрома на въстанието полицията го търсила навсякъде. В един понеделник – пазарния ден на гр. Фердинанд (после Михаиловград, а сега Монтана), се получили сведения за него, че се намира на територията на пазара и полицаи завардили пътищата с цел да го хванат. Предрешен като овчар, той се измъкнал от града към местноста Жаровитица. Там, като видял, че няма къде да се скрие, се качил на едно клонато дърво. Минавали под него полицаите и с кучета го търсили, но било безполезно. По едно време действителен овчар докарал стадото си точно под това клонато дърво. Курдисали се под това дърво и грамадните кучета на стадото. Генко останал по неволя пленник на дървото докато се захладило и стадото и кучетата отстъпили. Слязъл незабелязано и по скрити пътища, които той добре познавал
тръгнал към Котеновци. Вечерта се сбогувал със семейството си и – хайде през границата за Югославия.
Понеже най-предприемчивите от съселяните ми вече се бяха изселили в град Лом, при образуването на кооперативното стопанство там, издигнали Генко за негов председател. Какво е правил, как е подходил, не знам, но за една пролет от село се развалиха осемдесет къщи. Дървеният материал от тях беше превозен в Лом, където им бяха подсигурили безплатни парцели и одворение вкупом, както си бяха съседи и в село.
Легенди най-трудно се създават за човек, когато той още е жив, но за него това е живата истина!
За това колко е бил находчив в ежедневието, говорят много примери. Доживял една завидна възраст, той беше заслужил уважението на по-голяма част от населението ни. От тази фамилия е знаменитият мостостроител Дамян Илиев – мой съученик, за когото има създаден филм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар