Раненият "Наско"

Дядо Анастас вече бил женен когато го взели в армията. Изпратили го в Пирот. Оттам го прехвърлили на изток и участвал в боевете за Одрин. След раняването му край Люлебургас, дядо ми не се съгласявал да му ампутират крака. От Одрин го преместили в лазарет в Търново. Раната го боляла, а една нощ започнала и да го сърби страшно. Опитал да я докосне под бинта и – о, ужас!... вместо кръв извадил гнило месо. И тогава написал писмо на баща си, че вече няма спасение и ще се съгласява на ампутация. Това хвърлило в паника цялото семейство. Вдигнал се прадядо ми – старият опълченец, та в Търново. Раненият войник по посрещнал с упрек – “Защо не ме остави да изгоря с овцете в колибата? Защо ме остави да умирам още хиляда пъти? Ти знаеш ли какво е война, да се молиш земята да се отвори и да те погълне, не ли да чакаш шрапнелите на открито, да гледаш другарите ти как умират?”

Върнал се старецът съсипан. От тогава уста не отворил, глас не му се чул… Казват, че на обесения в къщата не се споменава въже, така и в нашата къща темата за войната беше табу. Но от това не ни беше по-леко и нищо не можеше да промени живота ни.

След ампутацията закарали дядо Анастас на лечение в Будапеща, нали сме били съюзници… Нямали брой теглилата, докато най-после се прибрал на село с изкуствен крак, който скоро заменил с ръчно направен такъв от липово дърво, защото бил по-лек.

Давали му половин пенсия – бил признат за инвалид 50%. А пък се появили едно след друго децата. За да изхранва семейството дядо отворил малка бакалница непосредствено до мегдана. На това място днес се издига сградата на кооперативния дом в Котеновци. Но там преди се е намирала къщата къщата на прадядо ми Йордакия. При едно наводнение къщата била залята от придошлата вода. Прадядо купил част от двора на съседа Макавей и построил двуетажна къща. Избрал новото място да е по-далеч от реката, на по-високо. След раняването и ампутацията на крака на сина му – дядо ми Анастас, прадядо ми съборил двуетажната къща и построил нова - на един етаж. Тя се превърнала в дом на семейството на дядо Анастас и баба Тодора. При тях живееше и дядо Йордакия, но по-голямата част от годината прекарваше на кошарата в Чъсти ръд с овцете.

От бакалницата и с помоща на дядо Йордакия семейството не само не разпиляло имота, а добавяло. Децата още от малки били ангажирани в работа на полето и животновъдството. Независимо от това дядо и особено баба ми Тодора държали на образованието и всичките им деца завършили училище до четвърто отделение. Това в едно малко и отдалечено от града село и то в семейството на инвалид е било сериозно постижение. И за нас, децата на децата им дядо, а след смъртта му през 1950 година баба ми Тодора държаха да се изучим кой колкото може повече.

По-късно Дядо Анастас построява нов дюкян в двора на къщата. Масивна висока къща, със два входа откъм улицата и откъм двора, със складово помещение. След смъртта на дядо тя бе използвана последователно за поща и за зъболекарски кабинет.

Запомнил съм дядо с неговата алена кобила – казваше се Венка. Като му помогнеха да се качи на нея /да я уязди/, “старата служба” си знаеше урока – бавно потегляше и с равномерен ход возеше ездача си по пътеките около селото. Гордо обикаляше дядо познатите от детските години места и като вазовото овчарче… “подпрян на някой пън” дълго седеше потънал в спомени. С нея той пътуваше и до Берковица и Кутловица за стока и често бях неговия спътник в каруцата. Вземаше ме той за да го разтушавам по пътя с моето непрекъснато детско бърборене – от малък имах слабост към книгата и де що бях прочел бързах да разкажа.