Чудил се с какво да наспори този благодатен край. Като не му било останало нищо друго, решил да му даде гори, много гори, а сред тях и кестени. Покрай реката разхвърлил дребни късчета злато. Тогава не били познати и лекарствата, та затова насял билки за всяка болка. И вода дал лековита, и някои от дърветата определил за церовни… Когато дошло времето да наименуват всички кътчета на земята, това скритото, нарекли Котеновци, а реката, минаваща през него, нарекли Златица.
Каквото си и било, и досега това местенце си остава такова – скритичко.
Като се увеличили хората, дал на някои от тях да живеят тук. За да общуват със съседите си, те пробивали пътища през камъните, с които били оградени. Така по пътя за Балкана пробили под Торни връх “Просечен камък”, а от другата страна надолу по течението на реката – “Стръмния камък”.
За огрев и за строителен материал котеновчани изсичали част от горите. Започнали да разорават и облагородяват местата, където да отглеждат нужните им растения.
Скромни били и се стремели да запазят околностите такива, каквито ги сътворил Създателят. Даже някъде и допълвали с плодни дръвчета, с лозя, ягоди и малини. Но къпините запазили като божие дело. От тях късали само плодовете.
В чест на Създателя и курбан давали, и оброци за всичките божи празници определили на най-личните места, най-богоугодните баири, та да са все по-близко до Него – почти до небето.
Такъв оброк и сега се прави на Илинден, на Балиница – връх немного значителен като височина, но достатъчно добре отличен с високостволите си дървета. Естественият килим под тях ухае на мащерка и маточина, прошарен е с жълт кантарион и бял равнец и, разбира се, и с много здравец.
На този ден курбанът се дава за дъждец и против градушки.
Само който се е родил и раснал на село, който е бил овчарче и е наблюдавал непосредствено, преживявал е с душа и сърце цялата гама на звукове и мелодии, на вечерна красота и упоителен мирис на зелено, само той знае цялото разнообразие на радостно-тревожните дни и нощи, неповторимите вечери и сутрини на родния край.
Белоглав Ком, наметнал снежна пелерина, неизменно пази своите командни висоти, отправя зорки погледи по течението на Нишава и Искъра. Главната му грижа са двете негови рожби реките Огоста и Бързия, устремени към Дунава, извили снаги през чудни проломи и тихи равнини, оставили част от силата си в юзини, за да пръскат светлина и енергия по този край, наричан “Северозападнала България”.
Прострял снага в равнината, Монтанският язовир пречупва като в огледало всички висоти от Тодорини кукли до Копрен. Силата на укротената му вода е насочена към плодородните полета до Дунава.
Колко неземна красота, каква поезия и неповторима гама от звукове крие този благодатен край, дръзнал да вдига не едно въстание в миналото, записал не една героична страница в летописа на историята Българска!
Тук зимните ветрове събират вековете, затова се пее и в известната песен на Лили Иванова:
“Ветрове, гонят ме през нощните клади!
А косачи раздират без пощада душата ми млада...”
Какво вълшебство! Каква симфония! Колко красота в звукове!
Елате на който и да е от посочените върхове по изгрев слънце и погледнете към Дунав! Как ослепително блести и полюшва кротко своите вълни. Сигурно точно такъв го е съзерцавал и Иван Вазов, за да го нарече “Тих бял Дунав”: Пробягай после с поглед ширналата се пред теб равнина...
Такава е нашата божествена земя! Такъв е нашият роден край.
За него и за делничните и празничните дни в богатия им духовен свят и за най-изявените личности и родове, които с талант и родолюбиви сърца са вписвали своя дял в пъстрата картина на Котеновският бит; за красоти и богатства, за пословичното трудолюбие, за безобидния хумор на хората от този героичен край ще стане дума в следващите редове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар