Дядо

Имах двама дядовци – Анастас, на когото съм кръстен, и Йордакия – прадядо ми, син на Андрея – преселник от Вълковия, сега сръбско. При този дядо Йордакия – Дачо, се отчувахме на кошарата, където му помагахме през лятото след училището в овчарлъка. Много мъдрости знаеше дядо ми, но и умееше да ги използва на място.

Сутрин, като минаваха покрай нас съселяни – млади и стари, всички поздравяваха “Добро утро” или “помага Бог”. Той отговаряше много учтиво. Някои повеждаха разговор:

– Как си дядо Йордакия?

Той казваше:

– Някои са добре.

Това караше хората да се замислят и със смях да си повтарят – “Вярно, че някои са добре”, та нали и по-рано си беше така. “По-рано” за мнозина като него значеше и турско, и фашистко и какво ли не. Много беше живял този ни дядо, почина почти стогодишен. Много беше и препатил. В моменти на откровение, често като на себе си казваше: “Аз сине, три години чизми носих, но после тридесет години бос ходих”. Нещастията му не идвали сами, а вкупом се стоварвали на главата му. Най- напред загубил булката си, а след това започнали войните, болестите и всички злини, що има по света. Най-болезнено понесъл раняването на втория си син Анастас в битката с турците при Люлебургас /Люлебургаз на турски/. “Тогава – казваше той – нещо в мен се пречупи и вече нито запях, нито със уста засвирих”.

Този мой дядо в Господ не вярваше, врачки, баячки и всякакви други шарлатани не допускаше покрай себе си. Така ни възпита и нас.

Но той вярваше в сънищата, особено когато беше сънувал лош човек. Ако не очакваше нещо по-страшно да се случи, беше уверен, че поне времето ще се развали. А знаете човек какво може да очаква в Балкана при лошо време. Кое е накарало да вярва в сънищата си този невярващ ни в бога, ни в дявола човек?

Една нощ задухал южнякът. Събарял къщи, дървета из корен изскубвал. Сънувал дядо, че колибата, в която спял втория му син с овцете, се е запалила. Знаел, че такъв сън не е шега работа. Скочил полусънен и бос затичал към кошарата. Когато пристигнал, пламъците вече я обхващали, овцете тревожно блеели, кучетата лаели на поразия, а момчето вътре кротко си хъркало. Пресегнал се той през пламъците, хванал го за единия крак, та го измъкнал навън. Тогава седнал с детето си на ръце, подпрял глава на едно дърво и си припомнил страшния сън. Този сън му е бил за урок цял живот и на нас често ни го разказваше, за да потвърди колко истини има в сънищата.

Не само от уважение към годините всички му викахме “дядо”. Това подчертаваха всички съселяни, едни го именуваха “дядо Йордакия”, мнозина само дядо. Той беше вторият по възраст човек в селото ни. Първият, като че ли беше си присвоил първенството. Казваше се дядо Стоян Кръстин. Като го запиташе някой: “На колко години стана дядо Стояне?” – той отговаряше: “На сто и две”. И така всяка година. Той не знаеше коя година е роден, нито пък сега коя година сме, повтаряше си тия сто и две години, пък който не вярва – нека докаже противното.

Дядо уважаваше пословично воловете. Не само уважаваше воловете този човек, имаше ги като братя. Не даваше да се впрягат в жегата. Особено беше против да участват в копаенето на кукуруза. Ползването на тесачката* за него беше непознат момент в дългогодишната му практика и считаше това за светотатство.

С чифт волове е бил опълченец на генерал Гурко, превозвали са обоза му от Лом за София. С тази си дейност той се гордееше и често разказваше за онова време. За отношенията си с турците нещо премълчаваше. Станеше ли дума за комитите, особено за Левски – деликатно променяше темата. Запомнил съм, когато станеше разговор за тайната, той заключваше: “Тайна знаят ли я повече от двама души – пиши я “бегала”!” С това разговорът свършваше. Или като на себе си добавяше – “Така и Бото /имаше предвид Ботев/ си отиде, лека му пръст”. Или ще прибави още някое име, с каквито паметта му беше богата.

В неделя сутрин обикновено се прибираше от кошарата вкъщи, където му бяха приготвили изпрани дрехи за преобличане. Влезеше ли в двора, първо се отбиваше при воловете. Те му заставаха чинно, протягаха муцуни за помилване, сякаш се здрависваха. Потупваше ги по гърбовете, с което проверяваше състоянието им – охранени ли са или измършавяли. И чак тогава обръщаше внимание на нас, децата – кое колко е пораснало, слушало ли е, здрави ли сме. Никога не се майтапеше с нас кога ще ставаме войници. Откак синът му е бил ранен в битката с турците, за него войната беше табу.

---

тесачка*- от тесак - войнишки нож; приставка, която подобно на ралото се впряга и служи за подрязване /отесване/ на тревата между редовете

Спомням си разговорите с други мъже, когато германците воюваха по цял свят. Започна ли войната с Русия, той с настървение вземаше участие: “Е, чак сега си намериха майстора, ще видят те какво значи руски бой! Не са се срещали те досега с донски казаци”. И заразправяше за някой бой под ръководството на генерал Гурко. Как бягали турците само като чуели името му, какъв бил той висок и строен, колко бил благороден. И за всичко привеждаше примери.

Някъде вкъщи и на тавана на колибата ни се въргаляха два пищова – такива едни особени, буралии им викаха. Един ден пристигна и войска в селото. В училището ни разквартируваха полицаи. Когато започна претърсване по къщята и по колибите, Дядо се притесни и много време загуби да ги търси. От тогава не сме ги виждали с брат ми тези пищови. Къде ги скри, закопа ли ги някъде, във вир ли ги хвърли или в някоя пропаст. За всеки случай беше взел навреме мерки да не загази някой невинен.

Хрисим човек беше Дядо, кротък за възрастта си, защото на неговите години хората се изнервят.

Висок беше два метра, на главата си имаше израстък, колкото детско юмруче, викаше му “мрътва кост”.чудо на природата. Каква ли сила е имало на младини в тая с годините измършавяла снага? Той действително не си е знаел силата, като помня с колко и с какви големи камъни бе оградил имота си в “Чъсти рът”. Довлякъл ги бе явно отдалеч, наблизо такива нямаше . Викаше му “Държавата”. А как милееше за него, как охраняваше и се грижеше за всяко дръвче, било то плодно или дивачка.

Грамотен за времето си беше той. Четеше и пишеше. Вече много възрастен беше съхранил зрението си и четеше без очила и вдяваше конец в иглени ушщи.

Заправи ли се къща, като разбере за размерите й, на ум ще определи колко керемиди ще трябват за покрива й. Знаеше колко жито и кукуруз, колко други продукти ще са необходими за изхранването на семейството ни през дългите и мразовити зими. Като пресметнеше какво е навършано през лятото, определяше кои дървета да се отсекат, за да се обменят за жито. На място ги режехме с трион, защото при отсичането им с брадва се губят 10-15 см. Режехме 40 дървета, които стават за мертеци – 10-12 сантиметра дебели и поне 8 метра дълги. Рязането и съхненето им трае 2 седмици. След това се издялват, за да не се изкривяват, стифират се и се завръзват на три места по дължина. На третата неделя са готови за търговия. Откарвахме ги в селата след Монтана /тогава Фердинанд, а по-късно Михайловград/, надолу към Дунава, и ги обменяхме за жито: Един мертек за една крина жито. Осигурехме ли 40 крини жито над овършаното от нас – зимата беше решена.

Рядко се случваше тоя човек да се нервира, рядко се случваше да псува. А и псувнята му беше особена – “да ти …. млекото кучешко”. За да изкаже такива думи значеше, че е определил и произхода на потърпевшия.

Особено уважение изпитваше към съдилищата, макар че никога не беше съден. Често си спомняме как се заканваше на някакъв търговец, който бе излъгал баща ни, че ще продаде всичките си овце, цялото си имане ще заложи за да го осъди.

Някога, когато се разорил, се наложило да залага част от имота си като гаранция срещу заем. Дал на вуйчо си Христо един парцел, който ползвал за гръстелник /на това място се сеели гръсти – коноп/ , но когато след време смогнал да върне парите – вуйчо му отказал, все едно че му е бил продаден този парцел, а не само заложен. А той бил хубав и в съседство с друг негов, определен за къща на големия му син. Отказал вуйчото и толкоз … Свидетели дядо нямал. Обиден и огорчен, че роднина му погодил този номер, дядо излязъл от кожата си и изрекъл:

– Да даде Господ, уке – /вуйчо по нашему/ да засееш коноп, да ти се родят гръсти, да направиш кълчища, па от тях да усучеш въже и с него да ти се обеси най-милото!

Тази клетва застигна потомството на вуйчо му – най-малката му внучка се обеси в къща, построена в този парцел. Тогава баба ми и бабите на нейната възраст говореха, че това е клетвата на дядо, че “Господ забавя, но не забравя!”

Дядо беше против изпращането ни да се учим в гимназията. Това сякаш беше края на събирания с толкова труд и лишения имот, кой ще го работи, кой ще го стопанисва? И в това отношение е бил прав. Сега, след толкова години, когато брат ми е в Габрово, аз съм във Враца, а братовчедите ни се пръснаха из цялата страна, имотът започна да се губи. Кой го е грижа, че някой си го е завладял, че някой е преорал, че път е прокарал през нивата, през ливадата, че при геоложки проучвания са съборили два реда от лозето?

– Нейсе – викаше дядо – Бог дал, Бог взел.

Дали Богу е било угодно или някой се е зачорбаджийствал безконтролно, безсъвестно? Кой знае?

Нека Бог да ги съди, но дали няма и нас да осъди за това, че оставихме да се попилее такъв имот? За тоя имот, за тая хубост, за тия ненагледни красоти, за тия бленувани нощи, за прозренията и тревогите на нашите деди и прадеди, съм длъжен да разкажа, да го знаят нашите наследници, да се възпитават в родолюбие, да обичат земята, да се гордеят с природата.

Мъчно му беше на дядо ни, че баща ни и майка ни пращат и двамата с брат ми да се учим в града, но дали е съзнавал, че това е само началото? Колко още е имало да теглим? Та нима едно полуграмотно селянче ще може да се бори с всичките превратности на съдбата, с тия нямащи край и брой преходи?

Когато го обхващаше жал по безвъзвратно заминалите времена и какво не е могъл да направи през своя некратък живот, дядо като че ли се вайкаше: “Ех, сине, пък нема един от синовете или внуците ми да се изучи, да стане “афакатин” /така той наричаше адвокатите/. Да има кантора, а на нея да пише “ЛОВНОДОЛСКИ”.

Вече човек на възраст бях, когато като служител в Окръжния народен съвет, в Окръжния комитет на партията, в Областния комитет, започнаха да ми изписват името на вратите на кабинетите в които работех, си спомнях това съжаление на дядо ни. И съм си мислел: дали ако ги види, ще бъде вече малко по-доволен. Малко, защото аз така и не станах адвокат.

Един мой бивш хазаин от Монтана /Михайловград/ беше ни дошъл на сбор в село, където се случих и аз. Дойде да се видим и заразпитва какво работя. Като му казах какъв съм, той рече: “Това е голяма длъжност, бе”. Доживях и това да чуя, макар и не от дядо ми, приех го като оценка. Същият този хазаин още веднъж ми даде такава оценка, когато по български език бях изкарал отличен. “Браво бе, ти при този учител да изкараш отличен е много”. Така за втори път получавах от него признание, а той беше човек, свикнал само него да хвалят.

Може би е съзнавал дядо, че е към края на живота си и каквото е можал съзнателно и добре, го е направил, затова с Господ като че ли беше на ти. Когато сядахме да ядем с него двамата, той не четеше цялата молитва, ами викаше “Ела, Боже, да ядеме. Ама си донеси лъжица, защото ние нямаме…” Действително имахме на кошарата само две лъжици и двете бяха дървени, собствено негово производство – от клен, защото е много здраво дърво. Обработват се със специален инструмент, нарича се “узимало” – с ръка по малко, по малко, докато стане лъжица. Ако първата не стане, започваш втората, третата, докато някоя стане – и малко да е кривичка, нали не е за продажба, ами е за собствена употреба. Много са практични тези кленови лъжици, много издръжливи и на миене, и на триене. Често дядо се майтапеше с дявола, че не можел да види кога овчаря си мие лъжицата, и дали я мие въобще?!

Животът го беше научил на много неща и той ги изпълняваше стриктно. Например сечивата, с които работеше, си имаха точно определено място. Даже тоягата му, на която викаше гега, винаги я изправяше до вратата вдясно, независимо в коя къща – в нашата или в чуждите къщи, или даже в друго село. Даже в кръчмата или в някой от дюкяните да влезеше, тоя адет беше задължителен – тоягата на място и влиза вътре без оръжие. Много държеше този ред да се спазва от всички. Не можеше да допусне вила да стои при мотиките – всяко нещо да е на мястото си, та и нощем да го потърсиш, да знаеш къде да го намериш. Никога не губеше време за търсене на нещо, дори и игла да е, и за нея беше си определил място. И то да я забодеш така, че да не се убодеш когато я вземаш – на това ни учеше и нас. На особено внимание беше косата, защото тя беше много остра и можеше на нея да стане някой сакатлък. За това тя стоеше под покрива, закачена на един от мертеците под керемидите.

Дядо познаваше по изгрева и залеза на слънцето и месечината на другия ден какво време трябва да се очаква. Движението на птиците, даже на мравките, на прасетата, на всички животни му правеше впечатление. И той ни предупреждаваше да вземаме навреме мерки, да не допускаме да ни изненада я дъжд, я вятър или нещо друго непредвидено. Важно беше това. Трябваше да се знае и гледа да се избягва вятъра – да не отърси житото, да не разтури шумата, да приберем навреме сеното.

На столетен дъб приличаше нашият дядо Йордакия. Всички го наричахме свойски ДЯДО, с много обич и човешко уважение. Със сигурност си го беше заслужил.

ДЪБ

Пред моя роден дом расте столетен дъб

Аз помня го такъв огромен от дете

Аз виждал съм го как във слънчев ден блести

и слушал съм го в мрак среднощен да шепти

И в бури с грозен рев съм гледал как стои

От мълнии огрет, настръхнал исполин.

Тополата превие плачевно крехък връх,

кът търси да се скрие от гибелния дъх,

А той, чело дигнал, възправил мощен стан,

Реве, закана цял, безсташен в бой гигант.

От ранни още дни от него възприех:

Да бъда твърд в беди, да срещам бури в смех

и на безбря дни заслушан в общии ход

Неохкащи в беди, нетрепкащи пред смърт!

Расте столетен дъб през моя дом рожден:

Умра ли, нека той говори зарад мен!

                          Николай Хрелков

Съобщавам почти телеграфно факти от живота на този така уважаван от всички ни и от цялото село човек, който вече стогодишен овчаруваше на балкана. Не беше го хванала склерозата – спътник на възрастните хора. Съзнавам, че не ми достигат сили да разкажа цялото богатство, което притежаваше тоя човек, тая канара, тоя исполин! За нас той беше цяло съкровище; авторитет, изпреварващ и другия ни дядо, и баща ни, както и всичките ни роднини.

На младини дядо имал глас “меден, загорски”, а заиграел ли бил неудържим. Затова го харесала най-хубавата девойка Зорка от съседното ни село Черешовица, където баща й бил най-стижният човек. Създали чудесно семейство, всички им завиждали. Народили им се четири деца – две момчета и две момичета. Отворил дядо кръчма, в която продавал собствено вино от лозето си. Имотът му бил за пример и подражание. На Великден след литургията обявил, че вече е наглавил хиляда брави добитък, което се обявявало в двора на черквата, като се обръщал на три страни и викал три пъти –“хилядо, хилядо, хилядо”. От какво е било така и не разбрал, но булката му скоропостижно починала, а после дошли войните, болестите и цял куп нещастия. Най-нещастен бил, когато научил, че вторият му син е ранен в битката за Люлебургас.

Както за Котеновската музика, така и за този ми дядо, човек трябва да притежава умения, похвати, да умее да разказва. Ще ми се да вникна в душата на този човек, в неговата философия, в умението му да изразява с две сълзи цялото си настроение, с една псувня цялата си злоба, с една клетва отношението си към хората с които общуваше.

Живот и здраве, пак ще се върна към тая неразорана целина, към тоя необработен участък, към това богатство. Дядо го е заслужил!

Послепис:

Както вече отбелязах, чудил съм се как тоя мой дядо така свойски се държи с Господ? Толкова ли бяха станали близки с него? Сега разбирам, че дядо живееше на открито, с Господа под небето. Та нали често само то му беше завивка, а за постелка да ни говорим, защото такава въобще нямаше. От това общуване с природата (а може би това е самият той – Господ), защо тогава да се страхува и срамува от него! Та нали бяха по цели дни и нощи заедно, споделяха си всичко що се случваше с тях. Бяха повече от откровени, затова така се и разбираха.

Дали като толкова често го споменавам, няма да започна да му досаждам, какъвто си бях като малък? Все намирах за какво да го питам и той отново и отново ми разказваше все за небивалици, все за Хитър Петър. Те, неговите приказки, край нямаха и все той беше главният герой в тях. Затова отново и отново от сърце му благодаря. Който не е имал дядовци, каквито бяха моите, той от живота нищо не е разбрал и не ще може да разбере, защото това не се учи на училище, не се продава по кафенетата, а там, сред природата, и то очи в очи с нея, в нейните необятни простори, непосредствено под крилото й, а то е като но гургулица – пухкаво и топло, ухаещо на билки всякякви...