Ремсистите

Рядко се случваше човек да бъде арестуван и да не се разчуе из цялото село. Но такова чудо не се беше случвало може би в цялата история на селото ни. Беше знойно лято месец август 1944 година. Селото ни осъмна с полицаи в училището и войска покрай селото. “Не ще да е на добро” – викаха старите хора. Така и излезе. Започнаха да докарват с вързани ръце все младежи. По едно време докараха и един по-възрастен. Чуваха се викове и стенания от към училището. Майки придружаваха някаи от докараните, но се връщаха сами и с плач. Много от тях си бяха сложижили и черни забрадки.

Покрай кръчмата и бакалницата се събраха много хора, дойде и попът – стар македонски комита и започнаха дебати. Едни викаха, че някой ги е предал, други – че се готвели да стават партизани: не можеше да се разбере нищо... По някое време, около обяд изръмжа камион и спря току до кръчмата. След малко някой изкомандва да се разпръснат хората. Както винаги се случва след такава команда – те се насъбраха повече. Тогава изкараха навързаните от училището – то беше на по-високо и като слизаха по нанадолнището личеше кой е най-зле от тях. Първи вървеше Младен Стоименов – гимназист, снажен красив младеж, но едвам се държеше на краката си. Доближи до камиона и му заповядаха да се качва горе в каруцерията, но той не можа. Тогава един полицай се метна горе на платформата и като хвана Младен за косите го издърпа горе. После си изтупа ръцете, от които изпаднаха куп косми. След тях накачваха и другите. Последен беше бащата на Младен – Стоимен Младенов. После разбрахме,че той е стар комунист, а синът му Младен и останалите осемнадесет младежи били “РЕМСИСТИ” Това до тогава не го бяхме чували, какво ли ще значи пък то?

Тълпата така и не се разотиде много време. Обсъждаха дали са партизани или не са. Най-речовит беше попът.

–          Партизани ли викате, бре хора, те са щумкари, а шумкарите са в гората. Защо не идат тия изедници, полицаите, да се бият с тях, ами тези невинни

момчета бастисаха. Така си отиде и моят син, ама него поне турците го пребиха, ами тези... Власи, казват, били – вярно ли е или не, кой ще ти каже.

Тогава се заговори колко били жадни пък власите за пагони и какво ще получи тоя, дето издърпа за косите нашето момче.

Минаха ден-два и претърсиха цялото село, обърнаха и кошарите, но други не прибраха. Разбра се, че са откарали момчетата в Белимел. Някой по-грамотен беше чел на Вазов “Белимелецът”, та пък и на тая тема започнаха лакърдиите. Беше работно време, но навсякъде, където се събираха повечко хора, само за това говореха.

Една сутрин камбаната на черквата заби, но не тревожно, не бе и на умряло. От Белимел се върнали ремсистите, взели властта! Така им се пада на тия изедници, говореха хората за досегашните управници. Колко телета реквизираха! Колко наряди събраха и все – за германците, ами какво ще ядат нашите войници?

Така събитията минаваха покрай нас едно след друго, но и ние вече пораствахме. Започнахме да разбираме, колкото и малко да е било, оказа се, че това, което досега разказах, се е запечатало в съзнанието ми оттогава.