Като се пенсионирах, реших да се върна на село. Условия за живот има, храна се изкарва, пенсия получавам – и се озовах на село. Мислех, че ще мога и злато да плавя. Планувах и една биволица да си купя. Аз да си топя краката в реката, тя да пасе покрай мен – и мляко ще има, и някое торме ще отели.
Пристигнах един ден в Котеновци. Беше преди обяд. За обяд ме поканиха роднини, след обяд работих по двора. Преди да се мръкне, се наложи да вляза в една от стаите – викахме й оджак. Там баща ми някога складираше парчета желязо – къде каквото намери, включително и конски и волски подкови. Това беше зад огнището, какво обаче беше учудването ми, когато видях всичките железца изнесени напред и стифирани – по-дълги, по-тежки и т.н. учудих се – кой пък с това се е занимавал? Когато се обърнах наляво, където стоеше закачалката за бакърени котли, тенджери и тигани гледам: няма никое от тях! И тогава ми стана ясно откъде намират бакър понякога хора от селото, който продават на минаващите непрекъснато прекупвачи. Хвана ме страх и си рекох – ами сега? Те са приготвили всичко за изнасяне и може да дойдат още тази нощ! Като не нося никакво оръжие, как ще спя нощес? Трябва да внеса при мене манарата! Потърсих я, но се оказа, че и тя е изчезнала! Обхвана ме страх, обзе ме някакъв ужас и цяла нощ не можах да мигна. На сутринта си викам – аз ли съм или не съм? Аз, който като дете спях самичък на ливадата на малко окосено сено и едно одеяло отгоре, сега да ме е страх да спя в къщата си? Кой ще ме потърси и на кого съм нужен вече остарял...
Но това пречупи нещо в мен и още до вечерта се върнах в града.
Няма коментари:
Публикуване на коментар