Създадена е преди двадесетата година на миналия век по образец, а може би и с личното съдействие на прочутия музикант Дико Илиев – станал почетен гражданин на не едно селище от Северозападна България.
Мъже като горуни. Обути в калци – вълнени чорапи до над коленете. Започват с Дунавско хоро. Барабана бие, та се къса…
А какви мелодии, сякаш родени от природата, каквато я има само в Котеновци. Сякаш ситен дъждец ръми и постепенно се усилва, приижда на талази и образува планински порой. Сетне прераства в пролетен поток и полъх на южен ветрец, какъвто напролет топи снеговете. Така и бавно затихват вече отшумели водите и напомнят тихото бълбукане на река Златица – кротка, но упорита денонощно напяваща за герои и самодиви, за змейове и за човешкото тегло, което няма начало, нито пък му се вижда краят…
Трябва език, трябват умения, за да се предаде цялата неповторима обстановка, която създаваше тази музика...
Такъв е образът на прочутите котеновски музиканти – самородни таланти, на които имената вече не се помнят. Само отделни мелодии, най-вече хора възбуждат тръпки в слушалите ги и изпълнявали с удоволствие някога енергични младежи и девойки.
Славата си тази музика е завоювала с немалко труд и уважение към своите слушатели, към всички жители, мало и голямо.
Няма значително за селото ни събитие, в което да не е взела дейно участие знаменитата котеновска духова музика.
Тя е била водеща и през 1923г. в Септемврийското въстание.
Тя е била постоянен спътник на театралната трупа, сформирана към читалището, и заедно с нея вдигали на крака всички в селата, в които гостували, а за дългите зимни нощи това е било събитие.
Ще се запомни завинаги как е посрещнат първия рейс от Михайловград до Черешовица. Пристига в нашето село, прави един кръг на площада и в него заемат местата си музикантите с инструментите си, с които свирят ръченица, до съседното село, а пред тях игрят ръченица доволните и етусиазирани котеновчани.
Така музиката е била неизменен спътник в живота на селото и за това сега така ни липсва. И събор да е, и митинг, и избори да се зададат без музика, не върви, някак си е празно.
Оркестърът азполагаше с богат репертоар, в който влизаха и всички произведения на Дико Илиев, а те не можеха да не предизвикват възторг. Освен това музикантите имаха цялостна програма за всички случаи, по които бяха канени: за сватби, за кръщенета, за годежи, за изпращане на войници, ако щете и за изпращане на починали. И то не какви да е, а подбрани с вкус и вещина. Например за сватбите – като ги слушаше човек, знаеше какъв обред в момента се извършва: довеждане на деверите, посрещане на кръстиника, на старокията*, поднасяне на даровете, прощаване на невестата с майката, кога се играе “шареното“ хоро и после кой кога се изпраща – все с ръченици, все с неповторими ритми и мелодии. Затова и толкова бяха търсени и после години наред благославяни и споменавани с добро!
Чисто нашенски хора и съпроводи в ритуалите като: Ситната ръченица, Шопскотото хоро, Влашката мелодия, Кълцан пипер и т.н., изпълнявани все с чисти тонове, но на някои места малко и с цигански акцент...
В музиката имаше две филигорни, два кларинета, две бас филагорни, на края баса и разбира се барабанчик с тъпана. Общо наброяваха десет, дванадесет човека, при това със специална униформа, която им придаваше особен вид и дисциплина. Употребяваха и съвсем неразбираеми за нас думи: “легато”, “форте” “фортисимо”, а понякога разбираеми само за тях – “алекате”, “буквата ми”, “акики солен ключ”. Това създаваше вече друго настроение и сред тях и особено сред тези, които ги заобикаляха – като нас дечурлигата. Останаха само спомени и те ще избледняват заедно с побелелите коси на онези, които ще разказват за тях, без да могат да предадат цялата прелест и колоритност, неповторимото удоволствие да ги слушаш, да им се радваш!
Такава беше нашата духова музика – единствена и неповторима, затова и до днес се говори за нея. Музиката значи живот! Който не е слушал нашата духова музика от Котеновци, все едно, че не е живял в този край на България. Беше търсена и извън района ни, даже чак до Криводол.
Много тъжни истории има с тази знаменита котеновска музика.
Беше есен, когато полската работа вече е привършена и започва сезонът на сватбите. Има някакво поверие, според което не трябва да се срещат две музики, когато водят сватби, но случва се и тогава ела, та гледай какво ли ще се случи с тия младоженци?!
Така стана. Срещнаха се Котеновската и Черешовската музики, когато водеха най-личните сватбари от двете села: Лазар и Нуша от Котеновци и Денчо от Черешовица, който вземаше от Котеновци Ача за невяста. Отначало при срещата намалиха цимбалите, но донякъде, докато единият от тях спука тъпана и киакът влезе вътре в него. Тогава той го обърна и с ръка извади киака и пак продължи да удря, вече в захлас.Чуваше се не музика, ами някакво шляпане, като че газеха в дълбока локва.
Така се разделиха. Остана само споменът, който хората не забравят.
След години се случи нещастие: Първата рожба на Нуша и Лазар изгоря при работа с барут (по невнимание барутът се възпламенява от цигарата). Докато го гледал в болницата, от мъка по него и баща му починал...
Друга история: В една разкаляна есен котеновско момче водеше невяста от съседното село Костенци. Даровете возеха натоварени във волска кола. Чуваше се от към баира и викане и гърмежи, без това сватба не може! Музиката ги посрещна извън селото. Построиха се пред волската кола, след тях родителите на момчето и после цяла сюрия сватбари. Минаха площада и се отправиха за Киломар махала в горния край на селото. Баш на големия мост над реката деверът извадил пищов да стреля, гръмва веднъж-дваж, но единият от воловете се дръпва и го увлича настрани. При поредния гърмеж деверът улучва в тила майката на младоженеца /която е и негова майка/, куршумът минава през шията й и се забива в гърба на един от музикантите, та право в сърцето му. Музикантът Камен, /баща на съученика ми Младенчо/ се свлякъл на място и нито “гък” не могъл да каже, а майката подскачала като заклана...
И се заредиха три дни почернени празници – в траур без музика...
Цялото село запомни тази злощастна сватба.
старокия*- вторият по значение човек след кръстника по време не сватбата; за всяка сватба се изработва отделно знаме, старокията е знаменосецът на сватбеното знаме
Няма коментари:
Публикуване на коментар