Вместо предговор

Изминаха повече от 60 години, откакто съм се отписал от село Котеновци. Но досега нито за минута не съм се отчуждил от това омайно и така привличащо с магнетична сила село. Където и да е и когато и да е било, на въпроса от къде съм винаги съм отговарял, че съм от Котеновци и веднага съм питал “А Вие знаете ли къде се намира Котеновци и знаете ли защо се казва така?”

Мнозина са го търсили на картата на страната ни, но безрезултатно, защото то на картите трудно се намира.

Търсил съм и аз в много книги да видя нещо, макар и мъничко да е то, да е написано за Котеновци. Уви, до сега такова нещо никъде не съм намерил.

Затова сега аз се реших. Докъде са стигнали силите ми не мога сам да се оценя, други ще направят това. За мене е достатъчно поне един човек да каже: “Добре се е сетил човека и що годе го е направил”. Поне нещо ще остане за тези, които ще дойдат след нас да живеят тук, по тези баири и чукари. Аз силно вярвам, че в Котеновци животът ще продължи, че бъдещите поколения ще бъдат по-умни от нас, ще се интересуват от историята му.

Не се задълбочавах много в чуждите работи, а писах само за тези, които ги смятах за по-близки, които няма да ми се разсърдят. За такива писах и главно за нашата си фамилия, Йордакиевската, та онова, което съм запомнил от моите баби и дядовци и най-вече от майка ми, да остане, да се запомни и да не се загуби.

Ако някъде съм сгрешил, то моля за извинение – вярвайте ми, не съм го направил със зла умисъл!

Но стига с общите приказки, време е за нещо по-конкретно.

Божествена земя

След като сътворил земята, Господ се изкачил на небето и оттам я погледнал. Много му харесала и решил най-хубавият кът да запази за себе си. За да му бъде винаги под ръка, трябвало да бъде по-нависоко, по-близко до небето. За такъв край избрал Берковския дял на Балкана, начело с връх Ком, до него Малкия Ком, после Момина могила, Зелена глава, Здравченица и т.н. Накрая останал Копрен. От този красив дял скрил едно кътче за всеки случай.

Чудил се с какво да наспори този благодатен край. Като не му било останало нищо друго, решил да му даде гори, много гори, а сред тях и кестени. Покрай реката разхвърлил дребни късчета злато. Тогава не били познати и лекарствата, та затова насял билки за всяка болка. И вода дал лековита, и някои от дърветата определил за церовни… Когато дошло времето да наименуват всички кътчета на земята, това скритото, нарекли Котеновци, а реката, минаваща през него, нарекли Златица.

Каквото си и било, и досега това местенце си остава такова – скритичко.

Като се увеличили хората, дал на някои от тях да живеят тук. За да общуват със съседите си, те пробивали пътища през камъните, с които били оградени. Така по пътя за Балкана пробили под Торни връх “Просечен камък”, а от другата страна надолу по течението на реката – “Стръмния камък”.

За огрев и за строителен материал котеновчани изсичали част от горите. Започнали да разорават и облагородяват местата, където да отглеждат нужните им растения.

Скромни били и се стремели да запазят околностите такива, каквито ги сътворил Създателят. Даже някъде и допълвали с плодни дръвчета, с лозя, ягоди и малини. Но къпините запазили като божие дело. От тях късали само плодовете.

В чест на Създателя и курбан давали, и оброци за всичките божи празници определили на най-личните места, най-богоугодните баири, та да са все по-близко до Него – почти до небето.

Такъв оброк и сега се прави на Илинден, на Балиница – връх немного значителен като височина, но достатъчно добре отличен с високостволите си дървета. Естественият килим под тях ухае на мащерка и маточина, прошарен е с жълт кантарион и бял равнец и, разбира се, и с много здравец.

На този ден курбанът се дава за дъждец и против градушки.

Само който се е родил и раснал на село, който е бил овчарче и е наблюдавал непосредствено, преживявал е с душа и сърце цялата гама на звукове и мелодии, на вечерна красота и упоителен мирис на зелено, само той знае цялото разнообразие на радостно-тревожните дни и нощи, неповторимите вечери и сутрини на родния край.

Белоглав Ком, наметнал снежна пелерина, неизменно пази своите командни висоти, отправя зорки погледи по течението на Нишава и Искъра. Главната му грижа са двете негови рожби реките Огоста и Бързия, устремени към Дунава, извили снаги през чудни проломи и тихи равнини, оставили част от силата си в юзини, за да пръскат светлина и енергия по този край, наричан “Северозападнала България”.

Прострял снага в равнината, Монтанският язовир пречупва като в огледало всички висоти от Тодорини кукли до Копрен. Силата на укротената му вода е насочена към плодородните полета до Дунава.

Колко неземна красота, каква поезия и неповторима гама от звукове крие този благодатен край, дръзнал да вдига не едно въстание в миналото, записал не една героична страница в летописа на историята Българска!

Тук зимните ветрове събират вековете, затова се пее и в известната песен на Лили Иванова:

“Ветрове, гонят ме през нощните клади!

А косачи раздират без пощада душата ми млада...”

Какво вълшебство! Каква симфония! Колко красота в звукове!

Елате на който и да е от посочените върхове по изгрев слънце и погледнете към Дунав! Как ослепително блести и полюшва кротко своите вълни. Сигурно точно такъв го е съзерцавал и Иван Вазов, за да го нарече “Тих бял Дунав”: Пробягай после с поглед ширналата се пред теб равнина...

Такава е нашата божествена земя! Такъв е нашият роден край.

За него и за делничните и празничните дни в богатия им духовен свят и за най-изявените личности и родове, които с талант и родолюбиви сърца са вписвали своя дял в пъстрата картина на Котеновският бит; за красоти и богатства, за пословичното трудолюбие, за безобидния хумор на хората от този героичен край ще стане дума в следващите редове.

Предимство тук имат мелодиите

 

Най често мислено или насън посещавам местностите, свързани с моето детство, с ученическите ми години, местата, свързани с моята първа любов – скъпи, тревожни и неповторими. И си представям ония вечери: как природата ухае на току-що окосена трева, как изгряват звездите, как някоя от тях се откъсва от небосвода и пада, оставяйки дълга следа… В такива вечери ще се дочуе проточена и тъжна песен на цафара – тъмна и дълбока, “като дълбокото звездно небе”! Тогава и момите запяват песни за любов и мъката по раздялата, навяват горчиви спомени…

Като сега дочувам медения глас на флигорната на живеещия срещу нас през реката малко по-голям от мен Алията. Какъв глас, какви мелодии! От къде имаше в репертоара си толкова песни? Може би е бил безумно влюбен? Каква дарба е имал този младеж? От него съм запомнил “Стройна се Калина вие”… Затова и сега съм влюбен в гласа на флигорната. Каква жива музика, какъв размах и даровитост! Какъв талант! Така ни липсва цялата духова музика. Колко много ни липсва и сега и завинаги!

Тук не мога да не отделя няколко реда за

Знаменитата котеновска духова музика

Създадена е преди двадесетата година на миналия век по образец, а може би и с личното съдействие на прочутия музикант Дико Илиев – станал почетен гражданин на не едно селище от Северозападна България.

Мъже като горуни. Обути в калци – вълнени чорапи до над коленете. Започват с Дунавско хоро. Барабана бие, та се къса…

А какви мелодии, сякаш родени от природата, каквато я има само в Котеновци. Сякаш ситен дъждец ръми и постепенно се усилва, приижда на талази и образува планински порой. Сетне прераства в пролетен поток и полъх на южен ветрец, какъвто напролет топи снеговете. Така и бавно затихват вече отшумели водите и напомнят тихото бълбукане на река Златица – кротка, но упорита денонощно напяваща за герои и самодиви, за змейове и за човешкото тегло, което няма начало, нито пък му се вижда краят…

Трябва език, трябват умения, за да се предаде цялата неповторима обстановка, която създаваше тази музика...

Такъв е образът на прочутите котеновски музиканти – самородни таланти, на които имената вече не се помнят. Само отделни мелодии, най-вече хора възбуждат тръпки в слушалите ги и изпълнявали с удоволствие някога енергични младежи и девойки.

Славата си тази музика е завоювала с немалко труд и уважение към своите слушатели, към всички жители, мало и голямо.

Няма значително за селото ни събитие, в което да не е взела дейно участие знаменитата котеновска духова музика.

Тя е била водеща и през 1923г. в Септемврийското въстание.

Тя е била постоянен спътник на театралната трупа, сформирана към читалището, и заедно с нея вдигали на крака всички в селата, в които гостували, а за дългите зимни нощи това е било събитие.

Ще се запомни завинаги как е посрещнат първия рейс от Михайловград до Черешовица. Пристига в нашето село, прави един кръг на площада и в него заемат местата си музикантите с инструментите си, с които свирят ръченица, до съседното село, а пред тях игрят ръченица доволните и етусиазирани котеновчани.

Така музиката е била неизменен спътник в живота на селото и за това сега така ни липсва. И събор да е, и митинг, и избори да се зададат без музика, не върви, някак си е празно.

Оркестърът азполагаше с богат репертоар, в който влизаха и всички произведения на Дико Илиев, а те не можеха да не предизвикват възторг. Освен това музикантите имаха цялостна програма за всички случаи, по които бяха канени: за сватби, за кръщенета, за годежи, за изпращане на войници, ако щете и за изпращане на починали. И то не какви да е, а подбрани с вкус и вещина. Например за сватбите – като ги слушаше човек, знаеше какъв обред в момента се извършва: довеждане на деверите, посрещане на кръстиника, на старокията*, поднасяне на даровете, прощаване на невестата с майката, кога се играе “шареното“ хоро и после кой кога се изпраща – все с ръченици, все с неповторими ритми и мелодии. Затова и толкова бяха търсени и после години наред благославяни и споменавани с добро!

Чисто нашенски хора и съпроводи в ритуалите като: Ситната ръченица, Шопскотото хоро, Влашката мелодия,      Кълцан пипер и т.н., изпълнявани все с чисти тонове, но на някои места малко и с цигански акцент...

В музиката имаше две филигорни, два кларинета, две бас филагорни, на края баса и разбира се барабанчик с тъпана. Общо наброяваха десет, дванадесет човека, при това със специална униформа, която им придаваше особен вид и дисциплина. Употребяваха и съвсем неразбираеми за нас думи: “легато”, “форте” “фортисимо”, а понякога разбираеми само за тях – “алекате”, “буквата ми”, “акики солен ключ”. Това създаваше вече друго настроение и сред тях и особено сред тези, които ги заобикаляха – като нас дечурлигата. Останаха само спомени и те ще избледняват заедно с побелелите коси на онези, които ще разказват за тях, без да могат да предадат цялата прелест и колоритност, неповторимото удоволствие да ги слушаш, да им се радваш!

Такава беше нашата духова музика – единствена и неповторима, затова и до днес се говори за нея. Музиката значи живот! Който не е слушал нашата духова музика от Котеновци, все едно, че не е живял в този край на България. Беше търсена и извън района ни, даже чак до Криводол.

Много тъжни истории има с тази знаменита котеновска музика.

Беше есен, когато полската работа вече е привършена и започва сезонът на сватбите. Има някакво поверие, според което не трябва да се срещат две музики, когато водят сватби, но случва се и тогава ела, та гледай какво ли ще се случи с тия младоженци?!

Така стана. Срещнаха се Котеновската и Черешовската музики, когато водеха най-личните сватбари от двете села: Лазар и Нуша от Котеновци и Денчо от Черешовица, който вземаше от Котеновци Ача за невяста. Отначало при срещата намалиха цимбалите, но донякъде, докато единият от тях спука тъпана и киакът влезе вътре в него. Тогава той го обърна и с ръка извади киака и пак продължи да удря, вече в захлас.Чуваше се не музика, ами някакво шляпане, като че газеха в дълбока локва.

Така се разделиха. Остана само споменът, който хората не забравят.

След години се случи нещастие: Първата рожба на Нуша и Лазар изгоря  при работа с барут (по невнимание барутът се възпламенява от цигарата). Докато го гледал в болницата, от мъка по него и баща му починал...

Друга история: В една разкаляна есен котеновско момче водеше невяста от съседното село Костенци. Даровете возеха натоварени във волска кола. Чуваше се от към баира и викане и гърмежи, без това сватба не може! Музиката ги посрещна извън селото. Построиха се пред волската кола, след тях родителите на момчето и после цяла сюрия сватбари. Минаха площада и се отправиха за Киломар махала в горния край на селото. Баш на големия мост над реката деверът извадил пищов да стреля, гръмва веднъж-дваж, но единият от воловете се дръпва и го увлича настрани. При поредния гърмеж деверът улучва в тила майката на младоженеца /която е и негова майка/, куршумът минава през шията й и се забива в гърба на един от музикантите, та право в сърцето му. Музикантът Камен, /баща на съученика ми Младенчо/ се свлякъл на място и нито “гък” не могъл да каже, а майката подскачала като заклана...

И се заредиха три дни почернени празници – в траур без музика...

Цялото село запомни тази злощастна сватба.

---

старокия*- вторият по значение човек след кръстника по време не сватбата; за всяка сватба се изработва отделно знаме, старокията е знаменосецът на сватбеното знаме

Котеновци - Чъсти рът

Наименованията на местностите в нашето землище обикновено имат чисто практически характер – за какво най-често са използвани. Откакто се помни, та и до сега всеки знае Ловни дол, Билото Чуката, Коритото, Барата, Мрътвицата, Мрътвината, Гладна падина и т.н. Има и такива, свързани с имената на техните собственици или с живота или гибелта на отделни хора – Иванкин дол, Радулица. Други са свързани с по-практически неща – Будлювица, Бойналък, Язов дол, Щърков дол, Ливадски дол, Бялото камъне, Дивата баба и др. Някои обаче не могат да се причислят към никой от тях – такъв е нашият Чъсти рът. Това наименование може би идва от някое наречие, което няма точен превод на книжовния ни език или пък ние не го знаем.

Чъсти рът се казва местността, където минаха детските ми години, незабравими, с толкова много впечатления… Малко рътче в началото на местността Ловни дол, която убеден съм, носи името си от “място за ловуване”. Ловни дол започва от Кършельо, където баирите сякаш са се пречупили – скършили по нашему – и са затъкнали мястото помежду си. Оттук започва Дебелски дол. В края на Ловни дол, почти до селото, е малкият, по-безизразен Чъсти рът – наименование, което вероятно говори за малък рът, какъвто е той в действителност. А може би “Чъсти” идва от начупен, пречупен рът, какъвто вид и характер има това толкова важно за мен място, дало началото на всички мои виждания, желания и надежди, цялото ми старание за опознаване и овладяване на всичко, което съм научил и зная… Няма да забравя като малък как се загубвах във високата трева, изкласила над главата ми, сякаш беше до небето. Според тогавашните ми представи – нещо безкрайно. Та нали от тука опознавах света и всичките понятия за него: горе, долу, близко, далечно, голямо, малко...

Явно е нямал голяма възможност за избор дядо ми Андрея, когато е пристигнал от Вълковия – това място е било свободно, други не са му били хвърлили око, затова до него е стигнало и той го завладял и достатъчно, според силите си, облагородил. По-късно другият ми дядо Йордакия е направил на него кошара, отглеждал стадо овце, събирал тор и направил една от най-хубавите ниви с много овощия покрай нея, с добре гледани и с мерак поддържани дървета, като церове, горуни, осени и какви ли не включително и върби по доловете наоколо.

Дълга е историята на този малък рът. В началото е бил път за по-горните места, по който минавали да обработват нивите и превозват продукцията си съседите. Пътят от дългите години ползване и жестоките порои се превръщал в ровини. Този път в нашето място неведнъж е бил обект на съдебни разправии, но винаги със справедлив за нас край, което бе затвърдило у дядо ми положителното отношение към съдилищата.

Най-ценното в нашия рът беше нивата. Но не по-маловажна от стопанско гледище беше ливадата, от която събирахме по два пласта сено, за да изхранваме стадото през дългите зими. От дърветата покрай нивата и в ливадата събирахме и немалко листак и струпвахме на листник, след като изсъхне шумата – все за стадото, в което освен овце имаше и по някоя коза, за да има достатъчно мляко и ярета от ранна пролет до късна есен.

В детската ми представа светът започваше и завършваше тук. Тук имаше и нива, и ливада, и гора, и дървета; тук дядо ми беше правил и воденица, от която бяха останали само камъните; тук имаше и зеленчукова градина. От нея си беряхме лук и пипер, зеле и праз лук, и какво ли не. От тук се виждаха и кошерите на някои хора. Покрай нас минаваха от сутрин до вечер хора, волове, крави, коне, магарета, едни впрегнати, други обяздени, трети в ергелета за паша, говедарят със селската черда*, селския свинар, който караше бюлюка* свине с всичките им писъци и шумотевица. Тук се научих да познавам лаенето на кучетата: кога е на вълк, кога е на лисица, кога се джавкат помежду си.

От всички страшилища най-коварни бяха жълтите мравки и едрите стършели, от чието ухапване трудно се спасявахме. Страшно беше даже да слушаш разказите за бясно куче, побеснели други животни и как си патели и хората от тях!

Най – интересно беше да гледаш вечер небето, когато звездите са така близко, че ако се пресегнеш, ще да ги докоснеш. Коя е Голямата и коя е Малката мечка, къде е Звездният път - разтритата слама по дълбокото звездно небе - къде е Оралото...

Както няма край, така като че ли няма и начало тоя свят, така широк и толкова чуден, така прелестно красив и толкова труден за разбиране и опознаване от началото, та до самият му край. А има ли такъв? Или всичко е илюзия? Като един сън – кога започна и кога свърши? Колко е кратък човешкият живот и колко много неща човек е длъжен да преодолее през това кратко време! Ами кога ще “живее”?

---

черда*- стадо говеда, коне

бюлюк*- стадо свине

Няма право и не може да говори от свое име за природата в родния ми край онзи, който не си е разранявал краката в току-що ожънатото стърнище, онзи, който не е разтърсван от гръмотевица пред пролетен дъжд, не е видял двора си съсипан от градушка, когато стъблата на картофите имат вид на сезал, не е виждал узрелите ягоди, затлачени в калта, класове жито в нанесена пръст, одърляни кукурузи, подгизнали слънчогледи, онзи, който не го е хапало куче, не е падал от магаре, не го е ритал кон, не е застъпван от крава в браздата. Трябва да се преживеят тия неща, да се преболедуват, да се оплачат с горчиви сълзи, да се преглътнат като горчиви залъци, за да останат в него като още по-горчиви спомени, да го парят като люти рани, да го събуждат нощем, да му се привиждат и денем. Тогава може да ги предаде и на другите, по-малки или по-възрастни от него, видели и не видели чудеса. За природата се говори само с вещина и много обич!

Едва ли може да се говори колко е приятно да цапаш в локвата, когато си обут в нещавени свински цървули, а после си на училище с мокри крака. Не бива да се говори и че “коситбата е тежка, но приятна работа”, ако не си държал косилото, ако не си усетил на ръцете си мазолите, направени от него. Само който има “цвета на прегорялото пшеничено зърно” на своето лице, може като Божан, когато погледне към небето, да каже:

“Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в човешки пот майката земя!”

“Гаснещите вечери” и на морето, и на Балкана си приличат с “дълбокото звездно небе” и по него безброя звезди, едри и алени като божури, избледнели в мразовитите нощи, смълчани в очакване на мълниеносните бури, трепетни, когато са съпричастни с нежната любов на младите, с приятните спомени на побелелите, с песента на цафарата, на медните звуци на флигорната, с песента на славея.

За природата трябва да се говори само с любов и преклонение.

Светлий спомен за теб е кат книга любима,

денонощно пред мен е разтворена тя.

Окрилените страх не обзима.

Там летим и цъфтим - сред цветята цветя!

Котеновци - родно село

“Село родно, село чудно,

беше село многолюдно...”

Така се пее в песента...

КОТЕНОВЦИ – наименованието му идва от “скутано” от глагола “кутам” – скривам.

Скутано е нашето село край реката Златица и в няколко долове по нейните притоци. Тя самата е отделена от Огоста и в края си отново става неин приток. Затова и не е забелязана нито тя, нито селото ни от Вазов, от Осинин, нито пък в по-ново време от Радичков. Жалко! Ако не беше така скутано, какво ли да са написали за него тези майстори на българското слово. Колко мотиви, колко безобиден хумор, колко красота и мъка да са намерили в нашия край. Неизчерпаемо е богатството, което крие моят роден край, красоти, върхове, долини, прекрасни хора – всеки от които е цяла история!

Като студент в Икономическия институт в гр. Варна /тогава се казваше град Сталин/ първият ми изпит се случи да бъде география. Преподавател ни беше професор Ганев, бивш ректор на института, за когото се разказваха легенди. С нас си правеше безобидни шеги, които потвърждаваха колко сме неграмотни по тази дисциплина. Задаваше например въпроса : “От къде извира река Украйна?”; “Кога е починало Мъртво море?” “Къде е град Мисисипи?” и други от такъв характер, на които ние давахме невероятни отговори, разбира се все измислени с малкото ни фантазия.

На мен на изпита ми се падна билет № 5, което не се забравя. Трябваше да говоря за държавата Непал, за която почти нищо не си спомнях, и си рекох: “Чак сега я оплесках! Взема ли да говоря безсмислени работи – отидох си!”, а ми беше първият изпит, както се казва “сефтето” ми беше.

На всичко отгоре професорът ми каза:

– Ако ми посочиш на картата отведнъж столицата на тая държава, ще ти пиша отличен.

Тогава бяхме по петобалната система. В цялата бъркотия, която ме обхвана, имало и щастливи случайности. От голямото напрежение и вниманието ми навярно се е било изострило, та изведнъж като че ли прогледнах. Видях на картата държавицата Непал голяма колкото нокътя на пръста ми и в средата й като точка Катманду. Залетях се и с показалеца – бум на него. “Браво бе юнак!”- изрече професор Ганев и от плещите ми като че ли се смъкна голям товар. Спомних си, че наскоро вестниците писаха за голямо нещастие с експедиция, при която имало жертви, а останалите живи били с измръзнали крайници. Спомних си и за шерпите, които помагат при изкачването и т.н. Рекох си, може и петица да ме сполети! Зависи от допълнителните въпроси, които не бяха безопасни. За мое учудване той ме запита:

– Ти откъде си бре момче?

Вече по-спокоен отвърнах:

– Ще ви кажа при условие, че Вие покажете на картата на България моето село – като знаех, че не на всички карти можеше да се намери и без да се бавя, издекламирах – От село Котеновци, Берковска околия..

Така и стана – професорът не можа да намери моето село!

Така е скрито Котеновци, че и на вече влезлите в него не бърза да се ракрие. Обиколиш ли го край реката, остават отделните махали в някои от долищата, бърдата и падините пак скрити от погледа. Даже от самолет погледнато, пак не се обхваща цялото. Застанеш ли на мегдана – нагоре се виждат само два декара синьо небе, а отстрани баири, баири, баири... За това си носи заслужено името – Кутеновци, на което през хилядолетната история само една буква е изменена и сега се нарича Котеновци...

Малко са постоянните жители на Котеновци, никога не са достигали 1000 души, но никакво събитие от национален мащаб, никоя война, никоя болест не са го прескочили. Затова, се пее в народната песен:

“ Хей Балкан-ти роден, наш!

Колко мъки знаеш, колко тайни криеш!”

Всеки има право тия мъки и тайни да ги адресира в посоката, която си избере – дали в робството или в орисията на тези корави българи!

Често пъти само слънцето го прескача моето село, особено когато се загнезди в него мъглата. Може би за някое такова място Ботев е написал “Дали се две нощи смесиха, или се зората изгуби?” Има и такива местности около селото ни и народът ги е нарекъл “мъртвини”. А там, където и слънцето се радва да погледне, са наречени: “Здравица”, “Здравченица” - там е осеяно със здравец, там и хората, и растенията, и живинките се радват на добро здраве. Сутрин, за да изгрее слънцето в селото ни, то минава през Здравица. Най-личният баир под Ком е Здравченица. За здраве и оздравяване сигурно най-много са били петимни хората от нашето село, за това и дървета и местности все на това понятие носят имената като: Здравица, Здравченица, Цер, Цери дърво, Церовско бърдо, Церовски връх, Церовски дол и т.н. С особена почит и уважение се ползва здравецът като цвете и като лековита билка, особено приятно миришеща и най-много приказки и песни за него има.

Реката ни е наречена Златица. Колко е златна тази река, толкова е и кървава; колкото злато, повече горчиви сълзи е дала тя на народа ни.

Пословично е трудолюбието и търпението на коравите балканджии!...

Иска ми се да използвам тука думите на Иван Нивянин:

“ Обичам селяците прости,

които земята орат,

и ходят и голи, и боси,

и нямат какво да ядат …”

Три пъти било бастисвано нашето село от болести, от даалии и кърджалии, но пак като птицата феникс възкръсвало от пепелта, пак се създавало, но по-навътре в доловете и падините, по-скрито от чуждоземните погледи на поробителите, все покрай изворите, покрай реката, където имало условия за живот, където имало въздух и храна.

Сякаш е гледал нашето село Димчо Дебелянов, когато е писал своите елегии:

“Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне….”

Едва ли има другаде такива смирено гаснещи вечери, приспивани от хлопатарите на завръщащите се стада! Тук водата е лековита, дърветата церовни, песните – хайдушки. Тук утрата се бодри, вечерите и нощите – прохладни, дните са морни – потънали в мириса на церове и билки и много цветя.

Може би не щях да бъда така възхитен от природата ни ако не се бях отделил от нея! Ако не беше дошла тук като учителка моята Маруся. Благодарение на нейното настояване и на баба ми Тодора, заминах далече, чак във Варна учих и завърших висше образование. Като се върнах отново в нашия край – тая Божествена земя се отвори сякаш по нов начин пред очите ми! Маруся ми стана съпруга и вече толкова години живеем заедно и в съгласие, и разбира се и с много трудности, в нейния град Враца, който стана вече и мой.

На нея посвещавам настоящата ми осма по ред книжка с много благодарности за грижите, които проявява към мен и децата ни, за което от сърце й благодарим.

Имената

Звучни и колоритни са повечето от имената и прякорите, които носят моите съселяни и днес. Много от тях са измислени от някои зевзеци, много са за назидание и като напомняне на минали прегрешения или провинения, а в някои случаи и геройски постъпки. Но имаше случаи, в които самите хора си измисляха и прикачваха прякорите.

Най-голям из между “кръстниците”, прикачвали прякори на други, е бил бай Славей Върбанов. Това и самият той го твърдеше, пък и околните потвърждаваха. Например Манол Величков по някаква незнайна логика го наричаха Секеларов. И самият Манол не знаеше откъде идва това име. Но бай Славей се хвалеше, че лично му го е харизал. Това било името на някакъв министър на външните работи.

Всичките имена си имат умалителни. Така например Зорница се зове Зорка, Катерина – Катя, Иван – Ванчо, Тодорка – Тоца, Тодор – съответноТоци, Герасим – Генко, Томислав – Тома и все такива, все на галено. Някои като Гюра бяха смекчавани на Гюша, Мирослава на Мира. Някои особени имена, каквото е на нашия дядо Йордакия го наричали Данко, внукът му Йордан е Дачо, а по-късно Дано.

За почти всичките имена има и песни.

Те песните са съпътствали хората от балканския край и в труд, и във веселие, и в неволи. Не може да не се запомнят песните за изпращане на синовете на гурбет и вярата, че майката ще ги дочака. Обикновенно завършват така: “...ще се върна майко мила, по-богат, щастлив и умен! Ти ме чакай будна”... Особено са протяжни и навяват много тъга песните при женитба, когато невестата се сватосва по волята на родителите си, а не е по нейна воля. Тук се пеят песни и при погребение.

Тази земя е осеяна с гробове, може би за това така красиво и дъхаво цъфтят цветята, за това така ухае окосената трева и запазва неповторим аромата си през цялата година.

Съботинов гроб

ГРОБОВЕТЕ

И те са с песни опявани, затова са и така почитани...

Кой е бил Съботин? Само един гроб ли е останал от този юнак? Коя песен е за него? Всичко се крие, сякаш е потънало в земята.

Хората разказват, може би е вярно, че змията, като навърши сто години, по снагата й започвали да растат плочки, които я правели непробиваема. След това израствали и криле и... ставала крилат змей. Живеел змеят в пещера. По късна доба той придобивал човешки вид и като “горянин” слизал нощем при момите и задирял най-хубавите.

Красавица била майката на Съботин. Още от рано се залюбила със Змей Горянин. Незабелязано за селото непосредствено до пещерата, загъната с люляци и шубраци, като гъба изникнала къщичка – спретната и уютна. И вода потекла лековна. Слепи да се измиели с нея – проглеждали, хроми – прохождали. Лекувала водата недъгави и сакати и какви ли не!

От тази любов и в тази неземна къщичка се родил Съботин. Три години бозал от майка си, раснал и пораснал за чудо и приказ, но бил самичък, без баща, без братец и сестричка. Тъгувал сам, но без полза – всички страняли от него, всички го отбягвали. Имал той една баба Съба, на нея го кръстили. Много я обичал и с нея споделял страхове и несгоди. Веднъж тя му доверила, че е син на горянин, а после разбрал, че това е змей. Затова значи баща му не идвал у дома, затова майка му сама копаела и нивите, и градината!

Ядосал се Съботин и решил да убие змея–горянин. Направил си лък. Завардил една нощ на изхода на пещерата, но стрелите отскачали от снагата на змея. Споделил това с баба си Съба и тя го научила, че върхът на стрелата трябва да бъде от жълтица. Дала му една и той помолил майстор да му направи връх за стрела. Втората нощ змеят бил прободен баш в подмишницата. Рукнала река от кръв, потекла водата в извора кървава, та текла така три дни и три нощи...

Изворът пресъхнал, а вода потекла в съседното село, Лесксовец, но не вече лековита. Хората разбрали, че това е работа на Съботин и зачакали да видят отмъщението…

Минала година, минали две, Съботин пораснал и станал косач. На третата година рекъл да събере зареда* на своята ливада до оброка за света Троица, на самия празник. Косил на другите в селото, зареждал си и се уговаряли на тоя ден да му отвръщат.

Така и станало. На празника на Светата троица /на богословски език възгледът, че Бог е Св.Троица - едно същество, което съществува едновременно и вечно като три личности Бог Отец, Иисус Христос, въплътил се като Иисус от Назарет и Свети Дух/, се събрало цялото село на оброк под петте вековни дървета, за които се говорело, че корените им стигат до подземното езеро в пещерата, та затова така буйно растели. Там се готвел голям курбан от три овни, по един за тримата светци. В съседство била ливадата на Съботин, там били наредени петнадесет души косачи – все левенти.

Изкарали първия откос и майката на Съботин ги почерпила по ракия. На другия откос баба му донесла и прясна салата, зер ракия без мезе бива ли? Наближавало обяд, времето нещо се размърдало. Малко облаче от запад се устремило и нараствало, затъмнило се и забучало, сякаш Господ бъчва с камъни въргалял по небето. Погледнали хората нагоре и що да видят – пред облака лети змей крилати и право към тях идва. Къде да се скрият – под клоните на големите дървета, където се вари курбана. Затичали заедно с косите си, но още не сврели глави под разперените клони, се раздал страшен гръм и адска светкавица поразила Съботин и най-близките до него, както си държали косите...

С това и коситбата, и оброкът свършили. Тримата попове, които били дошли за Троица да отслужат, послужили за опелото на трите жертви на разразилата се буря.

Съботин го погребали в ливадата до оброка, защото майка му и бабата смятали, че това е не само поличба, но и отмъщение на Змея-горянин задето му е нанесъл толкова жестоки рани, за пролятата кръв. Другите жертви откарали в гробищата.

Затова няма песен за Съботин. Затова всичко потъва в забрава. Ще забравят и поколенията, че от пещерата е текла лековита вода, че тук са идвали от къде ли не да се лекуват хората. Вече не личи и гробът къде е бил. Всичко е обрасло в шубраци и къпини, папрати и трънки – само един спомен остава.

Не търсете поразените от гръм в гробове. Тях ветрове ги разнасят. Затова послушай как пее гората, когато буря захваща.

---

зареда* - заредил си си - когато правиш услуга, работиш за някого и той е длъжен да ти отвърне

Самодивска сватба /Разкръсксето/

Такива са някои наименования на местности в нашето землище, на които не можеш да дадеш никакво обяснение. Просто нямат еднозначен превод. Пример за това е Разкръскето. Тук се срещат четири пътя, които водят от различни местности за село. И все за такива места се раждат разни истории, все свързани с дяволи и караконджовци. Тук минават пътищата на глутниците, на змейовете и самодивите. Това, че всичко е измислено от въображението на местните хора през безкрайните зимни нощи, съвсем не ги омаловажава. Толкова суеверни били хората, така са измисляли всички тези сказания и легенди, че да ги обориш с разни доказателства е безсмислено, особено когато ги разказва някой местен “Благолаж”. А такива ги имахме достатъчно. И то какви!

Такъв е разказът за една самодивска сватба.

Било късна доба, някъде след полунощ. Вървяла самодивската сватба: каруца след каруца се движели по тъмния път. Както обикновено е тук, било кално. На каруцата, на която карали даровете се счупила левка*. Завайкали се сватбарите, но бързо му намерили колая. Край пътя видели закъснял пътник, легнал да почине, докато се разсъмне. Предложил някой да вземат крака му и да го сложат вместо счупената левка на каруцата. Така и направили.

Когато се развиделило пътникът се събудил, огледал се и решил да тръгне. Опитал да се изправи и що да види – кракът му го няма. Завайкал се, разкрещял се, виел и ридаел, но наоколо нямало жива душа. Намерил едно дърво за патерица и си тръгнал с нея.

Иди да обясняваш какво е станало с крака на този закъснял пътник. Простудил ли се е на влажната земя, каква болест е отнесла крака му, какво друго обяснение можеш да дадеш? Най-лесно е да свържеш нещастието на човека със свръхестествени сили. Може би това “най-хваща дикиш”. А и местността е такава, свързана с какви ли не приказки и легенди.

Друга приказка свързва лекуването на този закъснял пътник, като го завежда в Цери дърво – още по-образна и легендарна местност. Някои ще го преведат през Лековната вода. Нямат чет приказките. За това и дядо ми след всяка от тях казваше: “Най-много, сине, на този свят празни приказки и скокове за воденици”.

Самодивски игрила

Като става дума за самодивска сватба, досещам се за приказки, в които се разказва за определени участъци от ливадите, където в кръг расте само една трева, обикновено нискостеблена, не цъфти и по-рано узрява. Рязко се отличава от другата трева. Стои като посланена. Тези кръгове се наричат самодивски игрила. Легендите разказват, че там самодивите играят и завъртат хорото си.

В тия участъци и то само в кръг 20-30 метра, поникват гъби. Хората ги запомнят и в сезона на гъбобера ходят, къде ходят, но по тези места задължително ще минат. Такива две игрила /два кръга/ имаме в ливадата в Чъсти рът. Може някой да не вярва, но за вас – лъжа, за мене – истина: и сега,мина ли от там, обезателно ще се отбия и, ако искате вярвайте – пак ще намеря в зависимост от сезона я булка гъба, я лютици или миризливки. Чудно как различните гъби виреят на едно място. Природата е пълна с изненади.

Но на това място никога не заварих самодивското хоро. Самодивите може би излизат и играят по тъмни доби.

---

левка*- криво дърво; в случая за част на каруцата, до колелото

Когато горят парите

Поверия разказват, че когато последния цар български напуска страната, е минал от тука. Носел е цялото държавно съкровище – торби със жълтици. При трудности в преминаването на Балкана се наложило да оставят това съкровище в тия места. Понеже не е означено мястото, къде то е скрито, се появяват разни карти и тефтери. Опитните иманяри са се убедили, че това е чиста измислица. Но това не пречи да се появяват нови легенди – примерно, че изригва пламък като вулкан от мястото където са закопани парите. Разказва се ту за едно, ту за друго място. Обикновено това са места, белязани с вековни дървета, с обичаи, или където хората принасят курбан на герои и светии.

Такива пламъци се появявали на определени дати, обикновено срещу някои празници. Легенди се разказвали, че пламъците се появяват на три баира от двете страни на реката: Балиница – където е оброкът на св. Илия, на отсрещния баир, наречен “Върхо” – където са лозята на селото и се прави оброк на Богородица, а третият е на Пещера – където е оброкът на Троица.

Малцина вярват в такива работи, но все пак, се намират. Дядо ми Анастас, на когото съм кръстен, се заблудил в такъв тефтер и прекопал целия си имот в Ловни дол да търси тия проклети пари. Имало е и поверие, че намериш ли такова съкровище и пипнеш ли го, ако не се обеззаразиш след това, ще те хванат неизлечими болести.

Имало един нашенец – дядо Ячко, който следял кога ще се появят пламъците на тия три места. И не щеш ли веднъж се появил такъв в Балиница. Дядо Ячко отишъл дотам и гледа, имало огън, но вече изгаснал. В това време избухнал пламък отсреща на Върхо – разстоянието било около километър, при това възбаир. Затичал дядо Ячко – но и там заварил загаснал огън. Погледнал и видял пламък на третия баир, но вече сили не останали в него и не препуснал натам. На другия ден рекъл да провери какво е останало от огъня. И какво мислите намерил – разхвърляна слама с която бил запален. И той както всички жители на селото се убедил, че приказките за съкровището са измислица, каквито са и многото приказки и скоковете за водениците, където няма вода.

Затова иманяри в нашето село почти няма. Виж, златари – дал господ. Трудничко се намира златото – не е в голямо количство, но който търси – ще намери.

Водениците

Караджейките

Девети септември 1944 година ни завари почти индустриализирани. Налице бяха осемнадесет воденици край реката. Всяка от тях си имаше подходящо име, немалка история, създадена от собствениците, които бяха главни герои, разбира се чрез достатъчно преувеличаване и доукрасяване на фактите.

Използването на силата на водата потвърждава максимата, че сиромах човек е жив дявол. Но не само това – най-важното за хората от балкана е, че са много находчиви, че умеят да комбинират и прилагат новостите, да се наслаждават на постиженията на науката и внедряването им в практиката.

Рядко имаше само мелница. Обикновено бяха комбинирани с дъскорезница с трион или банциг, тепавица, дарак /чепкало/ и т.н. Даже някои бяха прикачили и динамо, та произвеждаха ток за осветление. Като се започне от най-дребното – струговането на гаванки за сол и пипер, на пахарчета за храна, за кълцане на лютика и се стигне до бичене на траверси за ж.п. линиите, дъски за бурета, за щайги, за дюшеме и се стигне до листове за шпертплат, за плетене на кошници. Даже имаше приспособления и за изстискване на сок от тръстика, за варене на петмез и какво ли не – много находчиви бяха моите съселяни. Нищо, че не бяха много образовани, без академично образование, но се справяха с много труд и в потвърждение на това, че неволята учи, че и тя помага. Само колело за валцуване на гърнета, на делви и друга посуда от глина нямахме – сигурно глината в нашия край не е отговаряла на изискванията или много са били в нея камъчетата, все нещо е липсвало, та не беше внедрено в живота на хората от моето село и това производство.

Голямото тегло е преодолявано неизменно с безобиден хумор.

Гонината воденица

Първенството водеше във всяко отношение мелница “Диринг на братя Мишкови и сие Рогачеви” каквато и беше фирмата на една от дъските, служещи за стена и предпазването от дъжда и ветровете. Мишкови бяха цяла махала, дребни едни – като мишки, а Рогачеви бяха техни роднини, но много по-отръслии и по-отракани от тях. В много отношения те бяха водещи в селото. Мишкови живееха край реката, а “Рогачете” на баира, наречен “Будльовица”. От този баир не само се наблюдаваше цялото село, но и провикнеш ли се оттам, ще чуят всички, независимо в кой дол или падина са.

Братя Мишкови бяха трима, потомци на някой си Гона, за това им викаха и Гонинци. Те имаха по няколко дечурлига. Мъжете носеха манарчета* с дълги дръжки, удобни за чигарене* на шума от дърветата, но в случай на нужда можеха да послужат и за отбрана.

Връща се една вечер от воденицата най-старият от тях – бащата на Мито и Гона, и гледа: на бунището нещо се чернее. Не познал какво точно е, но му заприличало на куче и си рекъл, че сигурно е кучето на комшиите, затова не го посреща. Завъртял манарчето… Хванал го за металната част и с дръжката халосал кучето по главата.

– Оле-ле, бе тате, ще ме пребиеш бе! – това бил синът му Мито.

Разбрал бащата какво щял да направи, но вместо да се извини, вика:

– Я леш бе Мито, ти защо не викаш?

– А бе тате, ти кога акаш викаш ли?!Та такива работи...

манарчета* - малки брадви, секирчета

чигарене* - кастрене, подрязване; в случая почистване на стъброто от клонки

Гералейнската воденица

Не са били генерали хората от тази фамилия. Понеже били много бъбриви, наричали ги гералейте. Имали дял в тая воденица и нашите комшии Макавеите. Стари били бащата и майката, затова пращали често Макавейчо сам на работа, както на нивите, така и на воденицата. Нямал си той ни сестра, ни братец. Може би за това е бил толкова страхлив.

Отвъд реката живял Ерменко – по-голям от Макавей и доста дяволит. Видял той една вечер, че Макавей ще бъде мелничар и решил да го посплаши. Като минало среднощ, приближил воденицата. Макавей сякаш очаквал някой да се появи, излязъл от воденицата и пообиколил оттук-оттам. Явно било, че го е страх, та не си намирал място. Свирнал Ерменко като уловица, па прескочил вадата от другата страна и изврещял като яре.   Услушал се Макавей, но не посмял звук да издаде. След малко подсвирването и изврещяването се повторили. Тогава Макавей не издържал, препсувал и понечил да избяга, но от тая страна бил Ерменко и рекъл тихичко: “Мъко, къде, къде? “Макавей се върнал и заплакал, но страхът го подпирал отвътре. След малко подсвирването и врещенето на ярето отново се дочули, по-ясно и по-проточено. Не издържал Макавей и прецапал през водата и хукнал към селото. Мокър до колене, запъхтян и пребледнял, пристигнал в къщи при старите си родители и казал, че неговия крак няма да стъпи вече на воденицата.

Гьошината воденица

Говореше се, че покрай водениците се въртели обикновено нощем дяволи, темци и караконжовци, които през деня се криели в гробищата.

Близо до гробищата била “Гьошината воденица”. Една нощ се връщали от съседното село трима музиканти. Те били цигани. Те много вярват в такива суеверия, затова и са доста страхливи. Минали воденицата и продължили, защото били достатъчно закъснели. Преди да пеят първите петли, минавали през Днизки дол, където била поставена една корубина – от която поливали хората градините си. Гледат: на нея стои коза на три крака и от главата й стърчат четири рога. Погледали, спогледали се и търтили на бяг, та обратно във воденицата. Свили се там, без да издават присъствието си и треперили от страх. Скоро се зазорило. Видели че идват мливари. Ами сега, как ще обяснят защо са тук? Как да е, познавали се, поздравили се и заприказвали. А на нашите приятели, музикантите, хич не им било до приказки. Един от мливарите бил и собственик на воденицата, та нощното присъствие на циганите го усъмнило и без да се церемони, ги запитал що щат тук по никое време. Обяснили те как стигнали до дола с корубината, как видели там дявола жив, на три крака и от главата му стърчат рога…

Послушали ги мливарите, позасмели се, па един рекъл: “Абе не познахте ли, че това е ярето на Йончинци, не знаете ли го, че ходи като недобито, защото му е счупен единият крак и няма никакви четири рога, видели сте ушите му и двата рога. Ама нали знаете приказката, че на страха очите са големи, така и вашите. Я вижте какви сте се зачервили, като че сте свирили нощеска пред пашата!” Нахокали ги със смях. Но на тях не им било до смях. Цяла нощ свирили, после били пътя пеша и преди да се доберат до в къщи се появил и този дявол … Дявол ли е бил или яре – иди, та го познай през нощта на корубата, близко до гробището.

Та, братко, те такива работи ставали едно време покрай нашите воденици. Вярно ли е, не е ли, кой ще ти каже, а народът ги разправя и до днес. А има и още.

Поповата воденица

Тя беше най-важната и се намираше в центъра на селото ни.Тук зли духове не са се въртели. От друг характер са случките.

Било е по вършитба, а покрай вършитбата се вдига много прах. Който не е участвал в такава дейност, той не знае как прахта полепва по цялото тяло и докато не се умие човек, не му дава мира. Особено оная прах, която е влязла в косите. За това жените ходят на коситба забрадени. Но е жега и човек се изпотява и прахта не прощава – влиза и в ушите.

След такава вършитба поповите снахи само чакали да се мръкне и влезли във водата под воденицата, като спрели колелото й да не се върти. Вода в изобилие, при това топла от лятната жега! Вечер тя е особено приятна. Не очаквали нищо лошо. Но уви – случило се.

По това време се правят и първите седенки вечер. За да отиде на седянка отвъд реката, бай Стоян – стар ергенин, трябвало да мине покрай воденицата. Тъкмо излязъл на главната улица, гледа нещо се свило на кълбо, като топка и бяга да пресече улицата. Движение нямало и то се свряло в краката му. Ритнал го той, то се въргаляло и така подритвайки го докарал “нещото” срещу воденицата на попа. Трябвало да прескочи водата, а това “нещо” било цялото в бодли. Рекъл “Чакай да го уловя във водата”. Ритнал го още веднъж и “нещото” попаднало във водата, но не потънало, ами се разперило и така водата го поела, та в улея. Изведнъж изпод воденицата изпляскала уплашена жена, побягнала и запроклетисвала. Като излезла горе на улицата, гледа насреща й човек, а тя гола, както я майка родила. Още повече се ядосала и започнала нецензурни клетви каквито си знаела. Бай Стоян се сбъркал какво да прави и в този момент гледа – от другата страна на воденицата излиза втора, също така гола и още по-разлютена жена.

– Син огън да те изгори дано! Да не видиш бял свят! Дано да те чумата отнесе! Тумбако, тумбако да ми изядеш! Дано да не прокопсаш, бре изеднико, бре язовецо, бре проклетнико…

Човекът не можал дума да каже. Решил да се върне, но те като видели че е гузен и не смее да упорства, още повече се настървили и така огласили посред нощта почти цялото село. Излезли съседите, те пък това и чакали – сеир да става.

Така бай Стоян си изпатил заради един нищо и никакъв таралеж. Но дали е било нищо за голите жени под воденицата през нощта, когато не са очаквали и изведнъж на гърба им паднало това чудо с такива бодли?

Като го разказва бай Стоян не може да си поеме дъх от смях, но на тия жени сигурно не им е било до смях. Откъде у тях такава злоба и смелост – сигурно таралежът е бил много наежен и бодлив, та така да ги нервира. Не са могли и с плач да си изкарат яда, затова са използвали целия си заряд от люти клетви, каквито само жените от нашето село си знаят...

Гайдарците - родът на майка ми

Вероятно те са били музикантите, хората с гайдите. Подиграваха някогашните гайдари, че една от гайдите свирела проточено “Додайнала, гугугу”, а ручилото й отчитало: “Колник, Пещера, Колник, Пещера”… Това са двата насрещни баира от двете страни на реката.

Много безобиден хумор и закачки по адрес на гайдарците имало в с нищо несмущаваните дълги зимни нощи. И те били малко страхливи и повечко дяволити хора.

Запомнил се е един от тях - Здравко. Що има за смях, той бил в него. Направена ли била някаква беля знаели, че Здравко я е направил.

Пращали го родителите му есен да пази кукуруза от мечки /да не го изядат/. Много го нападали и дивите прасета. Отивал вечер и се връщал сутрин. Дежурството му било през нощите. Палел той огън, за да плаши дивите вредители. Колко страх е събирал, само той си знаел. Говорел си и на отиване, и на връщане, а нивата им била в края на землището в местността “Кръшельо” – стръмно до немай къде и при неговия страх…

Говорел си той: “Мене от мечките не ме е страх, не ме е страх и от дивите прасета, ама недай си боже да дойдат, какво ще ги правя?” Единственото му оръжие било едно манарче /така по нашия край наричат малка секира/. “Е какво, ще ги съсека с това манарче, няма да се шегувам я”.

Забелязали го хората, покрай които минавал, чули го и решили да му устроят на шега капан. Вървял пред него една сутрин Ценко, па като чул, че Здравко ще съсече мечката, се отбил над пътечката, съблякъл си наметалото /нарича се опанжак, когато е без ръкави, а има ли ръкави се нарича гуня/, свил си дрехата на кълбо и когато Здравко го настигнал, я изтъркулил в краката му. Подскочил Здравко и замахнал с манарчето – “Чакай, Бабо Мецо, да ти видя сметката!”. Тъкмо замахнал – разтреперан и вече не на себе си, когато Ценко извикал: “Недей, че ми е само тая дреха!”

Запомнили са в селото и друг случай със Здравко. За да се прибере в къщата си, Здравко трябвало да мине едно мостче над реката. То било от повалено дърво, малко поодялано, но отстрани нямало парапет. Винаги преди моста той си казвал: “Мечка страх, мене не”. Дочули го някои и разказали в кръчмата. Кръчмарят Никола го зачакал една вечер край моста. Тъкмо Здравко изрекъл “Мечка страх, мене не!” и Никола стъпил от другата страна на моста. В тъмното не се виждало човек ли е или мечка. Здравко се поколебал, па се престрашил и тръгнал. Вървяли насреща един на друг, Здравко решен на всичко, но когато се срещнали, Никола го сграбчил, та в барата. Не било студено и дълбоко, та успял Здравко да излезе, обаче пак от страната, от която идвал и пак се срещнали и вече се познали.

– Добре, – рекъл Здравко, – че аз паднах в барата, защото сега, като си ида в къщи, има в какво да се преоблека, ами ако аз те бях запратил във вира… Какво щеше да правиш, бе копеле, като нямаш у какво да се преоблечеш?

Кой е по- стар ?

Като овчари често събирахме стадата с дядо Дино, за когото разказваха интересни неща. При пенсионирането тъй като нямало регистри, възрастта се доказвала със свидетели. Комисията се състояла от високопоставени съдии от околията.

Питали дядо Дино:

– Ти на колко години си?

Отговарял:

– На 60.

– А брат ти на колко е?

– На 58.

– Кой е по-стар от вас?

– Бако!

– Е как така? По-стар, пък на по-малко години?

– Еми като ги не знае, така му се пада!

Дядо Дино така и не остаряваше, достатъчно му бяха тези прословути 60 години и всяка година си ги повтаряше. Нали те му даваха право за пенсия, повече за какво са му? Но първенството на Бако никога не оспорваше

Дядо Перцан

Много приказки знаеше моя дядо и във всичките главен герой беше той. Една от тях е за дядо Перцан. Той бил от село Калиманица. Много пъти съм минавал през него пеша като ученик в Михайловград – сега Монтана, и едва по-късно разбрах, че това е селото на Йордан Радичков. За това и когато припомням тази приказка, оприличавам дядо Перцан с физиономията на този прочут писател – като него сух, без излишни килограми. Бил дядо Перцан достатъчно начетен и хитрец.

Моят дядо често му гостувал. Винаги когато тръгнел за Кутловица на пазар, а той често ходел и по други работи нататък. Слагал в каруцата малко дръвца, каквито в Котеновци дал господ в изобилие. В селото на дядо Перцан дървата били кът, затова и толкова им се радвали.

Било през зимата. Разпрегнал моят дядо каруцата в двора и разтоварил скъпоценния за баба Перцаница товар. С по-дребните дръвца тя стъкнала в огнището огнец, навела се да го раздуха, а като се изправила, през вратата нахлул вятър. Духал този вятър откъм Враца, наричали го “врачанина”. Прекръстила се бабата и продумала: “Боже, пак ли този проклет ветрец, няма ли да свършва тая пуста зима?” През това време влиза дядо Перцан. Като чул, че бабата споменувала бога и проклетисва зимата, грабнал ръжена и се развикал: “Ти защо се месиш в божите работи?” Бабата като видяла ръжена, побягнала около огнището, а той след нея. И повтарял: “С кой акъл се месиш в божите работи?”

Понечил дядо да заварди баба Перцаница, но дядо Перцан замахнал и към него – “И ти ли си безбожник, бе?” Видял дядо, че тоя не се шегува. Решил, че му е досадило гостуването и – дим да го няма. Запрегнал каруцата, нищо че било още рано. Интересен беше изводът, който винаги повтаряше:

– Гост гостува докато го гостят, посегнат ли да го бият – бягането го спасява.

Аврам

Другите му имена не съм запомнил. Рядък екземпляр беше този човек! Веднъж дядо ми се прибирал в селото и носел в кощничка малко гъби. Видял го този Аврам и се провикнал:

– Какво носиш в тази кошничка, дядо?

– Гъби. – отговорил му дядо ми.

– Аа, че те са много сладки, но само да знаеш да ги препържиш!

– Знам, знам! – отговорил му дядо ми. – То и други неща стават много сладки като ги препържиш!

Особняк бил този Аврам! Дочул, че раздават пленници от сръбско да ги ползват нашите стопани безплатно – само да ги хранят и подслон да им осигурят при семействата си. Кандидадствал и му дали един такъв, но той не бил много харен, а с Аврам хич не се разбирали. При едно излизане извън селото Аврам се навел да пие вода от изворче, а през това време пленникът го халосал с камък по тила, та го натопил във водата. Така сърбинът се самоосвободил и дим да го няма, през границата, та чак в Сърбия /нали сме съседи/.

Американецът

Няма да е грешно, ако отделим няколко реда за така наречения Американец. Той бил на гурбет в Америка, но не в САЩ, не и в Южна Америка, а в Канада. Заминал малък с брат си Зарко, но Зарко не се завърнал жив. Тук, в България, на село останал един син – Михаил Зарков. Той поддържал кореспонденция с Американеца, нали му е бил чичо. Пращал му чичото от Америка по някой и друг долар и така момчето пораснало. Дошла революцията на 9 септември 1944 година. Рекъл племенникът да зарадва чичо си – написал му писмо в което го убеждавал да си дойде и да сподели радостта ни. Тогава на чичото била умряла жената, нямало кого да остави, за кого да съжалява, било му и поомръзнало. Имал магазин в Торонто и взел, че го продал и с парите си купил билет за България. Но още преди да стъпи на наша територия в Сърбия го ошушкали – взели му всичксите пари – нали са го таксували за капиталист и така той гол като тояга се озовал в България. С много перипетии достигнал до град Фердинанд, който вече се казвал Михайловград. Потърсил такси, за да се добере до Котеновци, но не го разбрали какво е това такси. Най-после намерил един собственик на лека кола. Солено му излязло возенето, пък и пътят бил лош, та му се отщяло да помисли повече да пътува.

Добрал се до родното село. С никого не разговаряше, а най- много го беше яд на племенника, че го излъгал да си продаде магазина, а тука да гладува. Купи си една крава, от която доеше мляко и така с кравата и край реката прекарваше времето си. Той и кравата мълчаха, но реката непрекъснато бърбореше, за щяло и за нещяло. Нали имала какво да му разкаже откакто е заминал та чак до сега, колко вода е изтекло, колко кръв се е проляла! Бърбори си реката, ромоли си тя, ама дали някой я слуша – все едно. Говорила му тя колко хора като него не са разбрали тоя живот и така са си отишли те по- неразбрани от него.

Народът ни е оцелял, защото се е смял

ДАВУД УМРЯЛ

Най-видните хора в селото ни някога бяха кръчмарят Давуд, бакалинът Нако и подковачът – Давидко. Кръчмата, бакалницата и подковачницата бяха около площада. Покрай тях се събираха бадиваджии* от село, там спираха и пътниците от другите села, там се вършеше и бистреше политиката. Пътят от Чипровци за Берковица минаваше през нашето село. Обикновено по него минаваха хората, за да отидат на съд в околийския център. Пътят не позволяваше ползването на конски каруци, просто защото нямаше такъв, затова се ходеше пеша или на кон. Тръгваха хората от Чипровци сутрин рано, за да може до обяд да стигнат до съда, пък за връщане – кога сколасат. Закусваха при кръчмаря – бай Давуд, обикновено шкембе чорба.

Пристигат един ден цяла сбуна пътници, колкото били повикани. Гледат на вратата катинар. Надникнали някои в бакалницата, някои при налбантина. Поздравили с “Добро утро” и питат “Къде е Давуд?” Бакалинът и налбантинът сякаш се били наговорили: “А, Бог да го прости Давуд, умря. Вчера го погребахме!”. “Брей, брей, – занареждали пътниците – е, хайде Бог да го прости, лека му пръст.” И си заминали, без да закусят, а със закуската очаквали да ударят и по един юз /една малка ракия/.

---

бадиваджии* - от бадева - даром / напразно, в случая хора, които си губат времето, присмехулници

Как да е, в Берковица кръчми – дал Господ и шкембе и ракийца – както му е редът, както изискват всички дела – където едни губят, други печелят и повод винаги се намира за по някоя и друга ракийка. Споменали и прелели покойника Давуд.

До обяд делата обикновено свършвали, а до Чипровци да се върнеш пеша – ходене ги чакало. И тръгнали по познатите пътеки през Берковските лозя, през гори и долове. По някой заман пристигнали в Котеновци, спомнили пак Давуд, но не спрели дори водица да пийнат. Пътят минавал през местността “Водениче”, където са и сега гробищата. Тъкмо първите изкачвали баира и гледат стадо кози, рижави едни такива, рогати и след тях на кон Давуд. Поспогледали се, поозърнали се и, без да продумат, всеки от тях си помислил: “Кози, гробища, а зад тях на кон с шапка на главата – умрелият наскоро кръчмар! Какво ли е станало? Може да се е утенчил*!”

Косите им се изправили. Гледат и не вярват… Стояли като вкопани на едно място, докато ги наближил мъртвецът – утенченият… Видял ги той, такива уплашени, ококорени, навели глави. Рекъл им “Здрасти” но те отговорили през зъби. Видял той, че нещо не е наред и се развикал:

– Какво бе, какво сте посърнали? Всичките ли ви осъдиха?

– Не – извикали едни от тях. Ама разбрахме че…

– При Нако или при онзи ситния /налбантина/ сте били? Какво казаха, че съм умрял ли или какво?

– Да бе, брате, и ние се вързахме на тяхната лъжа.

С много кандърми Давуд ги предумал да се върнат в кръчмата и да полеят този знаменит ден. Едни с охота, другите – не дотам, но все пак се съгласили и се върнали. Седнали на масите, но приказката не вървяла. Така, докато гаврътнали по няколко юзчета. Тогава се сетили за бансканлиите, дето пеят “Приятели от Банско, точете вино ланско… не сме били на маса, не хванем ли двугласа”. И го хванали по нашенски – баш балканжийски – от едно гърло – два гласа…

По някое време се сетили да си ходят. Посръгали се кой ще каже приказката им, зер да се сбогуват. Митрето бил най-отворен от тях, на него се паднало. Поизкашлял се той, понакушулил се, па рекъл:

– Хайде Давуде, ти се прибирай в гробищата, пък назе път ни чака.

Разбрал Давуд, че тия хора на него не вярват, че не е умрял, ами са повярвали на ония зевзеци – бакалина и подковача…

– Абе, вие на тях или на мене вярвате? Тия двамата аз ще ги оправя. Единият и куршум не го хваща. То и Свети Петър ни го върна от оня свят, но нейсе, аз ще му видя сметката. А другият, е го там ситният, сега ще го видите, как ще разтовари магарето.

---

утенчил* - от тенци; в случая вампирясал

Подковачът като видял, че няма вече клиенти, бил впрегнал магарето и решил да отиде за дръвца. Знаел Давуд, че подковачът смятал за лоша поличба, когато някой го запита къде отива и веднага се връщал.

Викнал Давуд едно хлапе и рекъл:

– Иди при чичо си Давидко, налбантина, и го питай къде отива и ще те черпя една лимонада.

Хлапето затичало при подковача и промрънкало: “Чичо Давидко, къде отиваш”? Препсувал подковачът “Кой те праща да ти изяде…” Заразпрягал магарето и запроклетисвал както си знае. Отишло си хлапето да си изпие лимонадата. Подковачът пак започнал да запряга магаренцето. А хлапето, подучено от Давуд и спечелено с обещание за още една лимонада пак се появило и викнало с ясен глас: “Чичо Давидко, къде отиваш”?

Два пъти още разпрягал магарето подковачът, докато накрая се отказал.

Видели хората от Чипровци, разбрали какво става, убедили се, че Давуд не е умрял, извинили се, взели си довиждане и опънали по стария път през баира и покрай гробищата… Там, където се крият караконджовците и всички дяволи.