беше село многолюдно...”
Така се пее в песента...
КОТЕНОВЦИ – наименованието му идва от “скутано” от глагола “кутам” – скривам.
Скутано е нашето село край реката Златица и в няколко долове по нейните притоци. Тя самата е отделена от Огоста и в края си отново става неин приток. Затова и не е забелязана нито тя, нито селото ни от Вазов, от Осинин, нито пък в по-ново време от Радичков. Жалко! Ако не беше така скутано, какво ли да са написали за него тези майстори на българското слово. Колко мотиви, колко безобиден хумор, колко красота и мъка да са намерили в нашия край. Неизчерпаемо е богатството, което крие моят роден край, красоти, върхове, долини, прекрасни хора – всеки от които е цяла история!
Като студент в Икономическия институт в гр. Варна /тогава се казваше град Сталин/ първият ми изпит се случи да бъде география. Преподавател ни беше професор Ганев, бивш ректор на института, за когото се разказваха легенди. С нас си правеше безобидни шеги, които потвърждаваха колко сме неграмотни по тази дисциплина. Задаваше например въпроса : “От къде извира река Украйна?”; “Кога е починало Мъртво море?” “Къде е град Мисисипи?” и други от такъв характер, на които ние давахме невероятни отговори, разбира се все измислени с малкото ни фантазия.
На мен на изпита ми се падна билет № 5, което не се забравя. Трябваше да говоря за държавата Непал, за която почти нищо не си спомнях, и си рекох: “Чак сега я оплесках! Взема ли да говоря безсмислени работи – отидох си!”, а ми беше първият изпит, както се казва “сефтето” ми беше.
На всичко отгоре професорът ми каза:
– Ако ми посочиш на картата отведнъж столицата на тая държава, ще ти пиша отличен.
Тогава бяхме по петобалната система. В цялата бъркотия, която ме обхвана, имало и щастливи случайности. От голямото напрежение и вниманието ми навярно се е било изострило, та изведнъж като че ли прогледнах. Видях на картата държавицата Непал голяма колкото нокътя на пръста ми и в средата й като точка Катманду. Залетях се и с показалеца – бум на него. “Браво бе юнак!”- изрече професор Ганев и от плещите ми като че ли се смъкна голям товар. Спомних си, че наскоро вестниците писаха за голямо нещастие с експедиция, при която имало жертви, а останалите живи били с измръзнали крайници. Спомних си и за шерпите, които помагат при изкачването и т.н. Рекох си, може и петица да ме сполети! Зависи от допълнителните въпроси, които не бяха безопасни. За мое учудване той ме запита:
– Ти откъде си бре момче?
Вече по-спокоен отвърнах:
– Ще ви кажа при условие, че Вие покажете на картата на България моето село – като знаех, че не на всички карти можеше да се намери и без да се бавя, издекламирах – От село Котеновци, Берковска околия..
Така и стана – професорът не можа да намери моето село!
Така е скрито Котеновци, че и на вече влезлите в него не бърза да се ракрие. Обиколиш ли го край реката, остават отделните махали в някои от долищата, бърдата и падините пак скрити от погледа. Даже от самолет погледнато, пак не се обхваща цялото. Застанеш ли на мегдана – нагоре се виждат само два декара синьо небе, а отстрани баири, баири, баири... За това си носи заслужено името – Кутеновци, на което през хилядолетната история само една буква е изменена и сега се нарича Котеновци...
Малко са постоянните жители на Котеновци, никога не са достигали 1000 души, но никакво събитие от национален мащаб, никоя война, никоя болест не са го прескочили. Затова, се пее в народната песен:
“ Хей Балкан-ти роден, наш!
Колко мъки знаеш, колко тайни криеш!”
Всеки има право тия мъки и тайни да ги адресира в посоката, която си избере – дали в робството или в орисията на тези корави българи!
Често пъти само слънцето го прескача моето село, особено когато се загнезди в него мъглата. Може би за някое такова място Ботев е написал “Дали се две нощи смесиха, или се зората изгуби?” Има и такива местности около селото ни и народът ги е нарекъл “мъртвини”. А там, където и слънцето се радва да погледне, са наречени: “Здравица”, “Здравченица” - там е осеяно със здравец, там и хората, и растенията, и живинките се радват на добро здраве. Сутрин, за да изгрее слънцето в селото ни, то минава през Здравица. Най-личният баир под Ком е Здравченица. За здраве и оздравяване сигурно най-много са били петимни хората от нашето село, за това и дървета и местности все на това понятие носят имената като: Здравица, Здравченица, Цер, Цери дърво, Церовско бърдо, Церовски връх, Церовски дол и т.н. С особена почит и уважение се ползва здравецът като цвете и като лековита билка, особено приятно миришеща и най-много приказки и песни за него има.
Реката ни е наречена Златица. Колко е златна тази река, толкова е и кървава; колкото злато, повече горчиви сълзи е дала тя на народа ни.
Пословично е трудолюбието и търпението на коравите балканджии!...
Иска ми се да използвам тука думите на Иван Нивянин:
“ Обичам селяците прости,
които земята орат,
и ходят и голи, и боси,
и нямат какво да ядат …”
Три пъти било бастисвано нашето село от болести, от даалии и кърджалии, но пак като птицата феникс възкръсвало от пепелта, пак се създавало, но по-навътре в доловете и падините, по-скрито от чуждоземните погледи на поробителите, все покрай изворите, покрай реката, където имало условия за живот, където имало въздух и храна.
Сякаш е гледал нашето село Димчо Дебелянов, когато е писал своите елегии:
“Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне….”
Едва ли има другаде такива смирено гаснещи вечери, приспивани от хлопатарите на завръщащите се стада! Тук водата е лековита, дърветата церовни, песните – хайдушки. Тук утрата се бодри, вечерите и нощите – прохладни, дните са морни – потънали в мириса на церове и билки и много цветя.
Може би не щях да бъда така възхитен от природата ни ако не се бях отделил от нея! Ако не беше дошла тук като учителка моята Маруся. Благодарение на нейното настояване и на баба ми Тодора, заминах далече, чак във Варна учих и завърших висше образование. Като се върнах отново в нашия край – тая Божествена земя се отвори сякаш по нов начин пред очите ми! Маруся ми стана съпруга и вече толкова години живеем заедно и в съгласие, и разбира се и с много трудности, в нейния град Враца, който стана вече и мой.
На нея посвещавам настоящата ми осма по ред книжка с много благодарности за грижите, които проявява към мен и децата ни, за което от сърце й благодарим.
Прекрасни спомени! Топли, мили, истински! Сякаш слушам разказите на баба и дядо,от родното селце.
ОтговорИзтриване